Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)
- Автор: Кирков Димитър
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Захари Стоянов“
- ISBN: 954-8047-92-6
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)». Краткое содержание книги:
Изтръгнах се аз с последни сили изпод тежестта и така, застанал на четири крака, от ужас, погнуса и нетърпима болка веднага повърнах над трупа. Нямах сили дори да се отместя и бълвочът ми се смеси с изтичащата още кръв на убития. И като повърнах, слаба светлинка влезе под клепачите ми — можах да видя вече какво съм сторил. Единият удар бе прерязал голямата артерия отстрани гърлото, другият пресичаше образа му, а като плъзнах очите си още нагоре, видях, че в жълтата глава на Божидар Станев е забит ръженът за печката. Тоя ръжен беше стоманена пръчка, извита накрая като клюн на орел, и сега клюнът беше хлътнал докрай в черепа на бившия банкер. Малки петънца кръв бяха избили край острието и сива кашица от мозъка…
Сърцето, а не умът ми разбра какво е станало и бавно прошарих стаята с поглед. Нямаше го тоя, дето го търсех, и аз извих глава назад като куче. До вратата, изпънат като струна, по-блед от мъртвеца, стоеше Михалис. Притиска ръцете си до бедрата като подплашен войник пред някой фелдфебел, опрял очи в долапите, не мърда, само устните му леко пошавват. И аз запълзях към него на четири крака, не ми дойде на ум въобще да се изправя, а и много още ме болеше. Целият бях в кръв — кръв, лиги и повърнато се точеха от мордата ми и такъв, като някой мръсен и хищен звяр, се повлякох към приятеля си. И като му прегърнах коленете, издъднах с глас, непознат на мен: „Михо-о!“ Нищо повече не измъкнах от себе си, а доста неща исках да му река. Защо, как станахме убийци, Михо?! И как ще погледнем сега майките си в очите?! В затвора ще изгнием! Свърши ни животецът! Прошка искам от теб и ти благодаря, че ме спаси и ръцете си изцапа. Завинаги… Завинаги…
Никога по-късно не казах на Михалис тия неща така, както напираха в мен тогава. Минутата беше минала. Ама в тая минута думи не ми идеха, само стискам нозете му и усещам как той се разтреперва. От устата му тръгнаха, изглежда, тия тръпки и цял го обхванаха, тресе се като трепетлика, едва го удържам… След това ми разправи Михалис, че докато аз съм се мятал в ръцете на Станев, докато съм крещял и стенал, грабнал той ръжена и халосал насилника по кратуната. Халосал го кажи-речи в същата секунда, когато и моят бръснач минавал през гърлото му…
XII
Оттук насетне, да ти кажа, доста време ми се губи. Въобще не помня как са завили трупа на Станев с чергите и къде са го скрили, кога са чистили плисналата кръв и са подреждали бъркотията, кой е запалил печката, стоплил е вода, мил ме е и преобличал с прани дрехи на Парашкевов. Следващото, дето виждам по-ясно, е, че седим двамата с Михалис на миндера и Калия е между нас, прегърнала ни е и притиска главите ни към гърдите си. И говори: „Стига, момчета! Всичко свърши, момчета! Опомнете се! Така било писано…“ И прочие. Държи ни меко и силно, люлее ни насам-натам като майка пеленаче, утешава ни. И дали от нейните думи, дали от топлата женска гърда — взех да се ококорвам. Макар до тоя момент да се бях отпуснал като дрипел, стегнах се, изведнъж ми блесна, че и жената е с нас, а щом е така, убийството трябва да скрием по всякакъв начин. Ако се налага, в миша дупка да се наврем с Михалис, но лесно да не се даваме ни на полиция, ни на някой друг.
Парашкевов е дебнал отстрани кога ще се съвземем, веднага налива неговия чай от маточина и вика:
— Момчета, добре ли сте вече? Пийте бързо чайчето, защото много работа имаме до разсъмване. Знам къде ще денем покойника, но най-напред ни трябват кон и каруца. Ако не можем сами да си осигурим тайно, и верен каруцар трябва да намерим. Мислете!
Нямаше какво да мисля, веднага се сетих за чичо Щерю. Казах го.
— Добре — съгласи се Парашкевов. — Да вървим у вас!
— Ама аз сам…
— Не! — сопна се той. — Двамата ще идем — за теб по-хубаво!
Тръгнахме по нощните улици. Когато времето беше топло, чичо Щерю обичаше да спи в сеното, при коня. Леговище си беше стъкмил, най-харно там си почивал, а и да не буди домашните излишно, като се връща късно от гарата. Молех се на Бога там да го намеря, да не разбутам цялата къща. Отваряме портичката, тулим се в сенките към яхъра и ох, късмет! — чичо спи в полога си. Запалих фенера, бутам го лекичко:
— Чичо! Чичо! Стани да ми помогнеш!
Отвори той очи и взе да ме хока:
— Къде ходиш бе, хаймана?! Майка ти сред нощ си легна. Акъла ще й изкараш — цяла вечер те е търсила!