Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)
- Автор: Кирков Димитър
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Захари Стоянов“
- ISBN: 954-8047-92-6
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)». Краткое содержание книги:
Говори Парашкевов като генерал на щабно учение, а ние слушаме, попиваме и само команда чакаме да се разпръснем по своите назначения.
— Така му викат, така го знаят хората — Тумбата — продължава Парашкевов. — Ще го намерите и лично ще му кажете: Костилката ни праща, от килия № 14. Да ви приюти за няколко дни. Само това и никакви обяснения — защо и за какво. Сигурен съм — няма да откаже той. Задължен ми е. И в кръчмата ще чакате. Каракачани ще чакате! Не се чудете — в тях ви е спасението! Едни ако са минали, други ще дойдат. По това време на годината слизат от Стара планина и през Пловдив, Асеновград, Чепеларе и нататък — прехвърлят се в Гърция със стадата си. Михалис, на теб разчитам! — стрелна го с очи Парашкевов, а като чу „Гърция“, приятелят ми се стегна като офицер за специални поръчения. — Каракачаните се гърчеят. За първи братовчеди на гърците се имат. На тая струна ще свириш, Михо! Че сте гърци двамата с Митко, а тук са ви погнали да ви вкарват в казарма. Затова сте побягнали. Ако трябва, на колене ще ги молиш да ви вземат с тях, и пари ще им дадеш. Стойте тук!
Парашкевов бързо излезе от кухнята, тропна врата някъде оттатък и след малко се връща — пари държи в ръката. Банкноти, сгънати на две, и доста — юмрукът му пълен. Подава ги на Михалис и аз забелязах, че са чуждестранни пари. Английски лири излязоха.
— И да не вземете всичките да ги дадете на каракачаните — предупреждава ни той. — Двайсет лири стигат за двама ви — да ви преоблекат, да ви хранят и да ви преведат в Гърция. Това е, момчета. Тръгвайте! До разсъмване да сте далеч от града. И никому тук повече не се показвайте! Не забравяйте, че докато не пресечете границата, затворът все ще ви гони по петите. Сбогом и прощавайте! Не исках по тоя начин да се разделим, но… — И отваря вратата, подканя ни да вървим.
Ей така се разпореди тогава Парашкевов. Точно, кратко, отсечено. Ни едно нещо не остави неясно, че да му задаваме въпроси. И нито дума на утеха, на жалост, на състрадание, да речем. Въобще не попита какво ни е на душите, защото за една нощ от свестни момчета, с родители, дом и близки, за една нощ станахме убийци, скитници и бегълци. Ама какво ще правим в Гърция? Как ще ни посрещнат хората и властите? С какво ще се препитаваме, като свършат парите? Не — това не казва, за това нещо сами да си трошим главите. И защо ти, байно, една картинка рисуваше на живота си, а тя излезе скрита и със съвсем различно съдържание? И защо ме насъскваше още в началото да трепя Станев, защо излъга, че Михалис се е съгласил, като въобще не си говорил с него за убийство, ами само си го молил да остане с теб, докато аз се върна от гарата? И като си имал пари, дори да не са милиони, защо не ги извади да затъкнеш алчната уста на приятеля си, ами ти по-алчен излезе от него и заради тия шибани пари ни въвлече да се зачерним?
Много още въпросчета следваше да му поставим, ама за тях се сетихме късно — на друг акъл и в друго настроение. И невъзможно беше да се сетим, ако си представиш какви бяхме в минутката — объркани и подплашени. Напротив, благодарни бяхме в тая минутка на Парашкевов, за спасител го имахме, защото и другото беше вярно — умно ни насочи човекът как да бягаме, че и пари ни даде… Ръкувахме се с него и с Калия Дамянова Калева, излязохме и повече никога не ги видяхме.
Чичо Щерю също тръгна с нас. Като стигнахме до файтона, той изведнъж се обърна, сграбчи ме, провеси глава на рамото ми и тежко изхълца. Притисна ме, притисна ме, пък ме тикна настрани, скочи на капрата и така шибна коня с камшика, че животното побягна като жигосано. Изтрополя файтонът, изчезна и чичо, без дума да ми рече за последен съвет.
И поехме с Михалис пътя си. Като наближихме къщата му, питам:
— Няма ли да се обадиш на вашите?
Той помълча минута-две и вика:
— Баща ми ще ме убие.
И се разплака — за пръв път го виждах да реве. Върви и плаче, плаче и върви, а аз си трая, поизостанах дори с две крачки — на воля да се облекчи. И лека-полека — мина му. Града напуснахме по тъмно. Развиделяването ни посрещна чак в Мало Конаре.
Пешком вървяхме — къде по шосето, къде през кърищата. Преди обед още стигнахме средата между Пазарджик и Пловдив. На това място, на няколкостотин метра от пътя, има могила и паметник отгоре й. Казват, че тук за последен път се сблъскали турците и руските войски, когато ни освобождавали, и от тая точка нататък Сюлейман паша само бягал. И ние, детски ни още умът, отбихме се да разгледаме паметника. Безлюдно, тихо, запуснато. Носехме си шише с вода, изпили я бяхме и Михалис вика: