Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)
- Автор: Кирков Димитър
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Захари Стоянов“
- ISBN: 954-8047-92-6
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)». Краткое содержание книги:
Когато Станев кресна на Калия, тя така замря от уплаха, че не беше трудно да се сети човек — запознавала се бе с шамарите му. После, докато говореше той, жената извади кърпичка и попи очите си — не видях сълза ли отрони или се правеше, че плаче. Парашкевов бе опрял лакти на масата, свил се, жалък, посивял, сякаш думите на предишния му приятел го бяха затрупали като с камъни и той се готвеше да издъхва. Няма какво да ти разправям, как се бях сащисал от чутото. Хвърлих едно око към Михалис — гледам го, че трие припряно длани. Помислих си, да не вземе я пистолет да измъкне, я нещо друго и да се нахвърли върху Станев. И за да го освестя, протегнах се през скута на Калия, хванах му ръцете.
Тримата възрастни се бяха утишили за малко, само Божидар Станев кръстосваше напред-назад из кухнята като някой подвижен гардероб и щом стигнеше средата, една дъска жално простенваше под тежестта му. Тоя човек, ако го ненавиждах досега — как да кажа? — теоретически, вече взех и истински да го намразвам. И не защото бях проумял кой от тях тримата колко лъже останалите. Ами главно заради обноските му с Калия. Абе, не може на една жена, каквато и да е тя, тъй да й говориш в лицето. Като към парцал се държеше той, като към счупен предмет, дето го харизваш на вехтошарите. Сякаш ни уши имаше тя да чуе, ни уста да се отбрани. А пък хубава беше, мама му стара, поне пред хубостта й да беше отстъпил малко. Ама не — върви той като глиган през царевица, кърши, ломи, нищо не пожалва! И вече ми стана ясно защо Парашкевов искаше да го види мъртъв, че и мен приканваше в убийството. Ама пак не си бях направил сметката докрай.
XI
— Върви си, Божидаре — изведнъж се обади Парашкевов. — Каквото било — било! Ако Калия иска, ще остане с мен.
— Какво? Да си вървя ли? — врътна се Станев на пета, защото думите на домакина го бяха сварили в гръб. — Ти луд ли си бе?! Да не мислиш, че тайно съм влязъл в страната, с чужд паспорт, с бръсната глава — удари се той по кратуната, — само за да ти доведа любовница? Абе, ти с някоя сводница ме бъркаш! Кажи къде си дянал парите и не ме бави!
— Какви пари? — унило попита Парашкевов.
— Общите! — яростно рече Станев и стовари туловището си на стола.
— Общите пари, както ги наричаш неправилно, съм превел в банки и на сметки по твое нареждане — каза Парашкевов. — Сантим не мина без твоето око.
— Аз тия сметки ги бях наизустил по-добре от кръщелното си име. Само два милиона имаше в тях! Къде са останалите три?
— Два милиона… Три милиона… — като отвеян повтори Парашкевов. — Аз един франк не съм присвоил и не съм изхарчил за себе си. А ги излежах всичките общи пари. Пет милиона — пет години, по календар.
— Виж какво, не ми се оплаквай! — прекъсна го гостенинът. — Всичко е ясно. Променял си нарежданията след мен. И остава едно от двете. Или си успял да осребриш преводите и парите са в твоя замък — кимна той към долапите. — Злато или валута — не знам. Или сумата си стои в някоя банка из чистичката Европа. Казвай къде са и да свършваме!
Парашкевов замълча, сякаш се колебаеше да признае ли обвинението, но не зарадва стария си приятел.
— Не е вярно — каза той. — Такива пари не притежавам. И защо сега се сети за милионите?
— Защото сега му дойде времето! Няма да ти обяснявам защо! — Както Парашкевов се бореше със страха, така Божидар Станев се мъчеше да укроти раздразнението си и ту говореше равно и делово, ту ненадейно кипваше. — Нека тя ти каже защо! — кимна той към Калия. — Защото профука всичко!
— Съжалявам — кротко и злорадо рече Парашкевов. — Ще се наложи по-скромно да живееш. Като мен.
— Не се прави на умряла лисица, Коста! Отдавна съм ти разгадал капанчето.
— Но, Божидаре, ти си обезумял! — понадигна малко глас Парашкевов. — Веднъж милиони искаш от мен, сиромаха, втори път — капанче съм ти заложил. Аз — дето въобще не те очаквах. Не мога да те разбера!
Станев изпухтя няколко пъти през нос — чудеше се, изглежда, дали да подхваща безцелни приказки, защото само едно нещо го интересуваше сега. Парите. Незабавно. На масата. Но друго реши и рече:
— Чакал си ме, Коста. Чакал си ме. Не случайно онова шпионче беше на гарата. Само не знам докъде се е забъркала в заговора милата Калия. Но след малко тя доброволно ще си признае.