Книга за гробището
- Автор: Гейман Нил Ричард
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Гергана Стойчева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Книга за гробището». Краткое содержание книги:
— Че кой ще му каже?
Мълчание.
— Хей, Том Хъстингс. Къде се е дянала брошката?
— Ммм? Какво? Ето я, прибрах я за по-сигурно.
— За по-сигурно? В джоба ти? Интересно място мен ако питаш. По-скоро мислеше да си тръгнеш с нея — смяташе да задържиш брошката ми за себе си.
— Твоята брошка ли, Ебенизер!? Твоята брошка!? Имаш предвид „нашата“!
— Нашата, така ли? Не помня да си бил тук, когато я взех от момчето.
— Момчето, което дори не можа да опазиш за Джак! Представяш ли си какво ще направи, когато разбере, че детето, което търси, е било в ръцете ти, а ти си го изпуснал?
— Сигурно не е същото момче. По света има много хлапетии, какъв е шансът то да е това, което той търси? Изнизал се е от задната врата, щом съм си обърнал гърба — после Ебенизер заговори с по-висок и примамващ глас: — Не се тревожи за Някойси Джак, Том Хъстингс. Сигурен съм, че момчето е различно. Старата ми глава ми играе номера. А и почти ни свърши джинът, какво ще кажеш за един хубав скоч? Имам уиски в задната стаичка, ти само почакай.
Вратата на склада се отключи отново и Болджър влезе с бастун в едната ръка, а в другата — с фенерче. Лицето му бе по-кисело и от преди.
— Ако още си тук — процеди той — дори не си и помисляй да бягаш. Повиках полиция, точно така направих — след като порови в чекмеджето, измъкна полупразната бутилка уиски, а след нея извади още една черна бутилчица. Изля няколко капки от малката в голямата и я пъхна в джоба си. — Брошката е моя и само моя — промърмори отново, а после излая — Ей сегичка идвам. Том!
Мъжът огледа за последно тъмната стая, погледът му премина през Ник, после излезе, стиснал здраво уискито, и заключи вратата зад себе си.
— Ето го! — дочу се гласът му през вратата. — Подай ми чашата си. Том. Малко хубав скоч, направо ти поникват космите от него. Кажи колко!
Тишина.
— Евтин боклук. А ти няма ли да пиеш?
— Джинът добре ме загря отвътре, чакам да ми се уталожи стомахът…
После:
— Хей, Том! Какво си направил с брошката ми?
— Твоята брошка ли стана сега? Оха… какво… сложил си ми нещо в уискито, негодник такъв!
— И какво, ако съм сложил? По лицето ти беше изписано какво си намислил. Том Хъстингс. Крадец!
Последваха крясъци, няколко удара, звук от счупване, трясък, като от преобръщане на тежки мебели…
… после тишина.
Лиза каза:
— Да побързаме и да се махаме!
— Но вратата е заключена — погледна я с недоумение Ник. — Можеш ли да направиш нещо?
— Аз ли? Не знам магии, с които да те измъкна от заключена стая, момче!
Ник коленичи и погледна през ключалката. Ключът още стоеше в нея. Ник помисли малко, после лицето му се озари в усмивка. Измъкна смачкан вестник от един кашон, изглади го, колкото можа, после го мушна под вратата, като остави само крайчец откъм своята страна.
— На какво си играеш? — попита нетърпеливо Лиза.
— Трябва ми нещо като молив, но по-тънко… — отвърна Ник. — Ето това става.
Той взе от бюрото тънка четчица и я пъхна с обратния край в ключалката, раздвижи я и натисна силно.
Ключът падна с тъп звън върху вестника. Ник го издърпа изпод вратата.
Лиза очаровано се засмя.
— Много хитро, младежо! На това му се вика мъдрост.
Ник пъхна ключа в ключалката, завъртя го и отвори вратата.
Двамата мъже лежаха на пода, насред претъпкания антикварен магазин. Мебелите наистина бяха паднали, наоколо цареше хаос от счупени часовници и столове, сред които едрото тяло на Том Хъстингс лежеше върху по-дребната фигура на Ебенизер Болджър. И двамата не помръдваха.
— Мъртви ли са? — попита Ник.
— Де тоз късмет! — тросна се Лиза.
На пода до мъжете лежеше брошката от бляскаво сребро — ноктите продължаваха да държат оранжево пурпурния камък, а змийските глави изразяваха триумф, алчност и задоволство.
Ник пусна брошката в джоба си, до тежкото стъклено преспапие, четката и малкото бурканче боя.
— Вземи и това! — нареди му Лиза.
Ник погледна поръбената с черно визитна картичка и думата „Джак“, изписана от едната й страна. Картичката го притесни, имаше нещо познато в нея, нещо, което събуждаше спомени, нещо опасно…
— Не я искам!
— Не бива да им я оставаш — заяви Лиза. — Щяха да я използват, за да те наранят.
— Не я искам! — повтори Ник. — Тя е лоша! Изгори я!
— Не! — ахна Лиза. — Да не си посмял. Не го прави.