Книга за гробището

— Сайлъс?

Сайлъс не отговори.

— Малко се уплаших — продължи Ник. — Но знаех, че ще дойдеш и ще ме вземеш, ако стане много лошо. А и Лиза беше там, тя много ми помогна.

— Лиза ли? — остро попита Сайлъс.

— Вещицата от неосветената земя.

— И казваш, че ти е помогнала?

— Да, много ми помогна със Сливането. Мисля, че сега вече мога да го правя.

Сайлъс изсумтя недоволно.

— Ще ми разкажеш, когато се приберем.

Ник замълча, докато не се приземиха край параклиса. Влязоха в празната зала, а дъждът навън се усили и капките започнаха да образуват мехури в локвите на земята.

Ник извади плика с обрамчената в черно визитка.

— Ами — започна той, — реших, че трябва да ти дам това. Всъщност Лиза така реши.

Сайлъс погледна плика. После го отвори, извади визитката, втренчи се в нея, обърна я и прочете точния начин на употреба на тази картичка, записан с молив с дребния почерк на Ебенайзер.

— Разкажи ми всичко.

Ник разказа всичко, което си спомняше от деня. Накрая Сайлъс замислено и бавно поклати глава.

— Загазил ли съм? — попита Ник.

— Никой Оуенс — отвърна Сайлъс, — здравата си загазил. Но мисля, че ще оставя родителите ти да решат какво е подходящото наказание. Междувременно трябва да се отърва от това.

Визитката с черни краища изчезна в кадифената пелерина, а след нея, както умеят всички същества от неговият вид, изчезна и Сайлъс.

Ник изхлузи якето през глава и изкатери хлъзгавата пътека към върха на хълма и гробницата на Фробишър. Дръпна ковчега на Ефраим Петифър и започна да се спуска надолу, надолу и още по-надолу.

Върна обратно брошката между бокала и ножа.

— Заповядай — каза. — Излъскана е и изглежда много по-добре.

— ВРЪЩА СЕ! — просъска Гибелта със задоволство в своя задимен глас. — ВИНАГИ СЕ ВРЪЩА!

Бе дълга нощ.

Ник мина сънено и леко нащрек покрай гроба на мис Либърти Роуч („Похарченото е загубено, дареното остава навеки, ти, който четеш това, бъди щедър“), покрай последния дом на Харисън Уестууд, енорийския пекар, и жените му Марион и Джоан, и се отправи към неосветената земя.

Господин и госпожа Оуенс бяха починали няколкостотин години преди да бъде решено, че е грешно да се бият деца, и господин Оуенс със съжаление изпълни дълга си, от което задните части на Ник още боляха. Но от разтревоженото изражение на госпожа Оуенс го заболя повече от който и да е бой.

Когато стигна желязната ограда покрай неосветената земя, Ник се плъзна между пръчките.

— Ехо? — повика тихичко той, но никой отговори. Нямаше и сянка под глогината. — Надявам се, че не съм забъркал и теб в неприятности.

Отново нищо.

Ник беше върнал джинсите в градинарската барака — беше му по-удобно в сивия саван — но задържа якето. Харесваше му да има джобове.

Когато отиде в бараката да върне джинсите, взе малката коса от мястото й на стената и сега с нея се нахвърли върху копривата, покрила неосветената земя. Навсякъде се разхвърчаха стръкове, и Ник продължи да сече и да коси, докато не остана нищо, освен бодливо стърнище.