Престол и щурм
- Автор: Бардуго Лей
- Серия: Гриша #2
- Год: 101
- Язык: болгарский
- Переводчик: Анелия Янева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Престол и щурм». Краткое содержание книги:
Чувствах се като в Малкия дворец, но без да се цапам с политика или пък непрекъснато да се стремя към издигане в йерархията. Отношенията между моряците бяха непринудени и открити. Всички до един бяха млади, бедни и по-голямата част от живота им беше минала в криене и бягство. На борда на кораба те бяха открили своя дом и без много шум приеха и нас двамата с Мал в него.
Не знаех какво ни чака в Западна Равка; бях почти сигурна обаче, че е лудост да се връщаме. Но на борда на „Волкволни“ с неговите издути от вятъра платна, които стояха като чисто прокарани линии на фона на синия простор, за малко можех да забравя неясното бъдеще и страховете си.
Признавам, харесвах и Щормхунд. Той беше наперен и безочлив и винаги използваше десет думи там, където и две биха свършили работа, но въпреки това бях впечатлена от начина, по който ръководи екипажа си. Не използваше нито един от методите за манипулация на Тъмнейший, а въпреки това моряците го следваха без колебание. Той ги печелеше с уважение, не със страх.
– Щормхунд истинско име ли е? – попитах Тамар. – Равканско ли е?
– Представа нямам.
– Никога ли не си го питала?
– Че защо ми е да питам?
– Но той все пак е от Равка, нали?
Тя присви очи към небето.
– Искаш ли да направим още една схватка със саби? – попита. – Има време, преди да дойде ред да застъпя на вахта.
Винаги успяваше да смени темата, когато я разпитвах за Щормхунд.
– Той не е кацнал на кораба направо от небето, Тамар. Не те ли е грижа откъде е дошъл?
Тамар взе сабите и ги подаде на Толя, който беше оръжейникът на кораба.
– Не особено. Нали ни позволява да плаваме на кораба му и да се бием.
– Освен това не ни кара да се киприм в червена коприна и да му служим като послушни палета – добави Толя, отключвайки стойката за оръжията с ключа, който носеше провесен на якия си врат.
– От теб щеше да излезе доста жалко пале – разсмя се Тамар.
– Всичко друго е добро в сравнение с това да получаваш заповеди от някакъв надут отворко в черно – изръмжа Толя.
– Но въпреки това се подчиняваш на заповедите на Щормхунд – натъртих.
– Само когато му се прище.
Подскочих. Щормхунд стоеше точно зад мен.
– Само се опитай да заповядаш на тоя вол нещо и гледай какво става – допълни каперът.
Тамар изсумтя и двамата с Толя започнаха да връщат по местата им останалите оръжия.
Щормхунд се наведе към мен.
– Ако ти се иска да научиш нещо за мен, хубавице, само попитай.
– Просто се чудех откъде си – отвърнах отбранително. – Нищо повече.
– Ами ти откъде си?
– От Керамзин, знаеш го много добре.
– Питам откъде си родом.
В главата ми се мярнаха няколко смътни спомена. Плитка чиния с варено цвекло; хлъзгавите му парчета между пръстите ми и как ги боядисваха в червено. Ароматът на овесена каша с яйца. Някой ме носи на конче на раменете си – може би татко – по прашен път. В Керамзин се приемаше за предателство към милостта на княза и проява на висша неблагодарност дори само да споменеш родителите си. Възпитаваха ни да не говорим за живота си преди пристигането в имението и постепенно спомените ми от него бяха избледнели и изчезнали.
– Отникъде – отвърнах. – Селцето, в което съм се родила, беше толкова малко, че дори не си струваше да се именува. Ами ти, Щормхунд? Ти откъде идваш?
Каперът се ухили. Отново ме порази мисълта, че нещо в неговите черти не е наред.
– Майка ми беше мида – намигна ми той, – а пък аз съм перла.
После се отдалечи, подсвирквайки фалшиво.
ДВЕ НОЩИ СЛЕД ТОВА се стреснах в съня си и видях Тамар надвесена над мен. Разтърсваше ме за здравото рамо.
– Време е – каза.
– Сега ли? – попитах сънено. – Кое време е?
– Наближава третата камбана.
– Сутринта ли? – Прозях се и преметнах крака извън хамака. – Къде сме?
– Петнайсет морски мили от брега на Западна Равка. Хайде, Щормхунд ни чака. – Тя вече беше облечена, а на рамото ù висеше платнената моряшка торба.
Аз нямах никакъв багаж; трябваше само да нахлузя ботушите, да потупам джобовете на палтото, за да се убедя, че червената книжка е с мен, и да я последвам през вратата.
Заварих Мал на палубата, стоеше край перилата на десния борд заедно с група моряци. За миг се стъписах, като видях Привет облечен в тюркоазения редингот на Щормхунд. Самият Щормхунд изобщо не бих го разпознала, ако не раздаваше заповеди. Той беше намъкнал несъразмерно голям шинел с вдигната яка и носеше ниско нахлупена над очите плетена вълнена шапка.