![Върховното кралство [Рицарят] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/0/2/9/2/vrhovnoto-kralstvo-ricaryat-download.jpg)
Върховното кралство [Рицарят]
- Автор: Певель Пьер
- Серия: Върховното кралство #1
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Върховното кралство [Рицарят]». Краткое содержание книги:
— Не. Ще спиш, след като ми разкажеш кой те подреди така.
Тонът беше приятелски, но твърд.
Лорн познаваше достатъчно Алан, за да знае, че нямаше да го остави на спокойствие, преди да получи удовлетворение. Молбата на принца беше също така искрена, както безпокойството и въпросите му. Искаше да знае и щеше да узнае.
— Свидетели казват, че са те видели да тръгваш с една красива, тъмнокоса млада жена — каза принцът.
Лорн потвърди с кимване на глава.
И тогава разказа за срещата си с Елана, за капана, в който тя го беше примамила, и за момента, когато беше скочил през прозореца. Но скри пристъпа си на насилие, когато, убеден, че тя го мами, се беше опитал да я накара да говори. Не каза нищо и за Ирелис.
— Ще можеш ли да разпознаеш къщата, в която те е завела? — попита Алан.
— Мисля, че да.
— Ще се учудя, ако някой ни чака там, но може би са останали някакви следи. Наистина ли не знаеш какво искаха от теб онези типове?
— Да ме отвлекат. Но освен това…
— Тъй като ви бяха видели да тръгвате заедно, събрах някои сведения за тази Елана. Всъщност никой не знае коя е тя. И не беше в списъка на гостите.
— Не ѝ липсва дързост. Говореше с посланика на Иргаард и с теб, когато дойдох при тебе.
— Да. Трябва да е била по следите ти още от самото начало. Сигурно е мислела, че най-добрият начин да се доближи до теб е като мине през мен.
— И тъй като ти никога не можеш да устоиш на една красива жена…
— Преувеличаваш — възпротиви се Алан.
— Е, хайде де.
— И после?
— Ами… много ми е смътно. Спомням си, че паднах в реката и не зная точно как, но успях да не се удавя. После…
Още веднъж Лорн скри истината.
Разказа за Делио, но нищо не каза за кризата, през която беше минал, нито за отчаянието, нито за срама, нито за мъчителните тревоги, нито за болките, които беше изпитал до такава степен, че съжаляваше, че е жив. Наистина ли се надяваше да излъже Алан, или лъжеше самия себе си? Не можеше да каже. Може би искаше само да отложи за по-късно момента, когато щеше да се наложи да се изправи лице в лице със събитията от онази ужасна нощ. Но най-важното беше, че заради Тъмнината и заради властта, която тя имаше върху него, той лъжеше единствения си приятел.
Принцът обаче не беше глупав.
— Защо ме лъжеш? — попита той тъжно.
Лорн го погледна, без да може да каже и дума.
— Зная — продължи Алан, — че онази нощ ти се е случило нещо друго. Нещо ужасно, което отец Домнис нарича Призива…
Тъй като Лорн продължаваше да мълчи, Алан стана.
— Стражите те донесоха така, както те бяха намерили на улицата, където си лежал. А именно полумъртъв. И покрит с черна жлъч, която продължаваше да храчиш и след това… Това беше достатъчно на отец Домнис, за да разбере какво ти се е случило.
— Не… не си спомням всичко — опита Лорн.
— Престани! — ядоса се Алан, без да повишава глас. — Престани. Нищо не те задължава да ми се доверяваш. Нищо не ми дължиш. На никого нищо не дължиш. Но не ме прави на глупак. Ако не искаш да ми кажеш нещо, просто си кажи и това ще е достатъчно.
Гледаха се в продължение на един дълъг, много дълъг миг.
— Не искам да говоря за това — каза накрая Лорн, преди да извърне погледа си.
— Както желаеш. Но не мога да ти помогна против волята ти.
— Нищо не съм искал от теб, Алан. Остави ме на мира.
Този удар беше тежък за принца.
Лорн си възвърна силите.
След няколко дни вече беше в състояние да се разхожда в градините, като в началото се подпираше на бастун, а скоро вървеше и без него. Възстанови се и си наложи дълги и мъчителни упражнения. Не ставаше дума само да оздравее от раните си. Искаше да си върне силата, бързината и издръжливостта, които притежаваше преди Далрот. Освен това усилията, които полагаше, му пречеха да мисли и го караха да потъва в дълбок сън с настъпването на нощта. Така че се упражняваше от сутрин до вечер, прекарваше дълги самотни часове в оръжейната зала, където се упражняваше с меча, и вземаше от конюшнята коне, които изтощаваше докрай.
Двамата с Алан повече не се върнаха към мъчителния разговор, който бяха провели. Принцът очакваше приятелят му да съжали, дори да се извини, но Лорн не искаше повече да търси прошка от никого. Правеха се, че нищо не се е случило, но отношенията им станаха хладни и обтегнати. Алан беше обяснил какво се беше случило на отец Домнис, който се тревожеше. Тогава свещеникът беше взел страната на Лорн: несъмнено Тъмнината беше говорила. Алан беше разбрал. Но независимо от всичко, думите на Лорн го нараняваха.
Докато завършваше възстановяването си, Лорн трябваше да допусне, че макар и тялото му да си връщаше предишната си форма, очите му продължаваха да са все така чувствителни. За него беше мъчение да излезе навън, без да се е покрил, докато грее ярко слънце, и това беше слабост, с която в бъдеще трябваше да се съобразява. На първо време реши да носи кожена превръзка на дясното си око, но това пречеше на възприятията му и опасно намаляваше зрителното му поле. После отец Домнис намери решение и изработи правоъгълни очила, чиито опушени стъкла позволяваха на Лорн да вижда, без да бъде заслепяван. Отначало Лорн не показа особен ентусиазъм — още нямаше трийсет години и за него очилата подхождаха само на старците и на ерудитите, миришещи на мастило и хартия. Но трябваше да се примири с фактите и да приеме, че тези стъкла изпълняваха отлично задачата си.