Върховното кралство [Рицарят]

Электронная книга - «Върховното кралство [Рицарят]». Краткое содержание книги:

Името му бе Лорн Аскариан.ЕДИН МЪЖНякои казват, че с него дойде нещастието.ЕДНО КРАЛСТВОДруги, че е негова заслугата за спасението.ЕДНА СЪДБАВъв вените му течеше черната кръв на обречените герои.Пиер Певел е един от най-изтъкнатите и обичани представители на френското фентъзи. Отначало работи като сценарист и журналист и подписва романите си с псевдонима Пиер Жак. Става известен с трилогията „Сенките на Вилщад“, публикувана през 2001 г., а следващата година печели Голямата награда за фантастика. За своите романи е получил най-големите награди, присъждани в този жанр: „Имажинал“ (2005), Наградата на гимназистите „Имажинал“ (2009) и „Дейвид Гемел“ (2010) за трилогията „Остриетата на Кардинала“, преведена в над десет страни, включително във Великобритания и САЩ.

Перейти на страницу:

— Да, но не само — каза той. — Иргаард печели Ангборн и неговата крепост. Те се издигат на остров, който пази залива на Свободните градове. Помните ли този остров, Теожен? Помните ли тази крепост?

Графът кимна мрачно.

Ангборн беше залогът в последното действие от завладяването на Градовете. Няколко месеца страховитата битка се вихреше в изкопите и по крепостните стени, докато иргаардците се сражаваха до последния човек, за да задържат крепостта. Колко хора бяха загинали там? Теожен можеше да назове едва неколцина, но всички бяха паднали до него…

Все така внимателна, Ейлин си каза, че баща ѝ знае какво да каже на Теожен. Но не го ли шантажираше малко в повече? Не насилваше ли нещата? Независимо от вида си, графът не беше някакъв селяндур, когото лесно можеше да измами.

— Който контролира Ангборн — поде отново херцогът, — контролира залива. А който контролира залива, може да диктува своя закон на Свободните градове. Повярвайте ми, Ангборн е само първият етап от завоюването.

И добави:

— От въоръжено завоюване. Черния дракон…

Теожен престана да слуша и повдигна очи към едно разкъсано знаме, закачено на стената. Беше черно с избродирана в сребърно вълча глава. Знакът на Върховния крал. Не на Върховното кралство, а неговият личен знак — на Ерклант. Кралят му беше дал това знаме вечерта след една тежка битка и оттогава графът го пазеше като талисман.

Той беше воин, стар воин, който познаваше цената на лоялността и стойността на пролятата кръв.

— Черния дракон — прошепна на себе си…

Никога не го беше срещал, дори не го беше виждал. Но се беше бил с един от изтърсаците му. Един „принц-дракон“, както ги наричаха. Имаха човешки външен вид, но носеха в себе си част от мощта на баща си. Това ги правеше опасни противници, способни да освободят сила от Тъмнина, която би помела първите редици на всяка армия.

Забелязвайки, че говори напразно, Дънкан дьо Фелн беше млъкнал. За момент се поколеба. По-умела в улавянето на емоциите, дъщеря му пое инициативата и стана, което накара Теожен да се изтръгне от спомените си.

— Забелязвам, че присъствието ми е излишно — каза Ейлин с очарователна усмивка. — Освен това е късно. Бихте ли ми показали къде е олтарът ви? Ще ми се да си събера мислите, преди да си тръгнем.

— На кого се молите? — попита граф Д’Аргор.

— Олтар, посветен на един или друг от Първите предци, ще е подходящ. Не се съмнявам, че ще отнесе молитвите ми до Етрил.

— Жена ми също се молеше на Дракона на сънищата. Ще заповядам да ви отворят нейния параклис — каза Теожен, без да показва чувството, което изпита при спомена за съпругата си.

Младата жена постави ръка на гърдите си и леко се поклони.

— Благодаря много, графе.

* * *

След като останаха сами, Теожен и Дънкан за момент запазиха мълчание. Графът беше станал, за да си налее друга чаша вино. Изпи го на един дъх и практично каза:

— Много е късно, за да попречим на отстъпването на Ангборн.

— Така е — съгласи се херцог Дьо Фелн. — Но трябва да се подготвим за бъдещето. Ако Върховното кралство беше на върха на мощта и славата си, перспективата за война с Иргаард трябваше да ни разтревожи, а в състоянието… По-добре да се молим, ако не предприемем никакви действия…

Граф Теожен д’Аргор не беше от хората, които се осланят на Първите. Или на когото и да било впрочем.

— Да се молим! — възкликна той.

— Да, графе. Да се молим. Да се молим, ако Черния дракон нападне, да ни нападне възможно най-късно. Да се молим данъкът, който Иргаард ще плати, да е достатъчен да напълни хазната, в противен случай да се молим Вестфалд да продължава да ни продава житото си на кредит. Да се молим чуждестранните банкери да не предявят твърде скоро иск за връщане на огромните суми, които са дали назаем на Короната. Да се молим провинцията да не пламне в бунт. Да се молим следващата зима да не е много тежка. И понеже сме на тази вълна, да се молим кралицата да намери някакво подобие на здрав разум. Да се молим, графе. Да се молим.

Теожен въздъхна. Седна, помисли, после попита:

— На какво се надявате от моя страна?

Херцогът се наведе напред и каза:

— Кралица Селиан се възползва от болестта на краля, за да упражнява регентска власт, която е не само опустошителна, но и незаконна. Така че ние имаме всички основания да ѝ се противопоставим. Ако се изправя против кралицата, големите благородници ще ме последват…

— Разбира се единствено за благото на Върховното кралство — иронизира го граф Д’Аргор.

Перейти на страницу:

Сюжет

Атмосфера

Главный герой

Общее впечатление

Итоговая оценка: 0.0 из 10 (голосов: 0 / История оценок)

Не работает?