Американски психар [calibre 1.30.0]

Тя пристига с трийсет минути закъснение и нареждам на портиера да я пусне да се качи, въпреки че я посрещам пред вратата на апартамента вече с ключ в ръка. Неочаквано за мен не е с костюма от "Карл Лагерфелд", но въпреки това изглежда доста прилично: копринена блуза с високи маншети от "Луис Дел'Олио" и бродирани кадифени панталони от "Сакс", кристални обеци "Уенди Гел" и златисти обувки с каишки отзад. Изчаквам да се качим в таксито и чак тогава ѝ съобщавам, че не отиваме в "Дорсия", и се извинявам надълго и нашироко с объркани телефонни линии, пожар и отмъстителен главен келнер. Щом чува вестта, тя казва само едно "Уф!", отказва да слуша обясненията ми и се обръща да гледа навън. Опитвам се да я ободря, като ѝ разказвам колко модерен и луксозен е ресторантът, в който отиваме, обяснявам как там правят спагети с копър и банани, колко хубави са десертите, но тя само клати глава и накрая стигам дотам, мамка ѝ мръсна, да ѝ заявя, че "Баркадия" вече е по-скъп ресторант от "Дорсия", но тя е непреклонна. Обзалагам се, че сълзи са изпълнили очите ѝ.

Проговаря чак когато ни настаняват на централна маса, по-близо до дъното на главната зала, и то за да си поръча "Белини". За предястие си избирам равиоли и компот от ябълки, а за вечеря – вретено със сос. Тя си поръчва риба с лук и орехови ядки, а за предястие – супа с фъстъчено масло и месо от пушена патица с картофено пюре, което изглежда малко странно, но всъщност е доста вкусно. В списание "Ню Йорк" го бяха окачествили като "игриво, но тайнствено малко блюдо" и аз го предавам на Патриша, която запалва цигара, без да обърне внимание на поднесената от мен кибритена клечка, отпуска се на облегалката на стола и пуфка дима право в лицето ми, като от време на време ми хвърля унищожителни погледи, които като джентълмен се правя, че не забелязвам. Щом пристига яденето, забивам поглед в чинията си и дълго съзерцавам порцията – тъмночервено месо, покрито с разтопено сирене, боядисано в розово със сок от нар и в гъст сос с картофи и резенчета манго по ръба на голямата черна чиния – малко съм объркан и колебливо хващам вилицата.