Американски психар [calibre 1.30.0]

– Здравей. Патриша съм.

– Можеш ли да изчакаш така? Говоря по другия.

– Разбира се.

Оставям я да почака две-три минути, след това се обаждам:

– Здрасти. Съжалявам.

– Няма нищо.

– Добре. Ще вечеряме някъде – казвам. – Мини да ме вземеш   към осем.

– Ммм, виж, точно за това исках да говоря с теб – започва тя бавно.

– О, не – ръмжа. – Какво има сега?

– Ами виж, има един концерт в "Рейдио Сити" и...

– Не, не, не – заявявам категорично. – Никаква музика.

– Ама чакай, бившето ми гадже, този дето учи в "Сара Лоурънс" и свири на пиано, е в подгряващата група...

Тя спира, сякаш вече е решила да не приеме предложението ми.

– Ааа, не, Патриша! – Не отстъпвам, а наум си викам: "Мама му стара, откъде се взе тая идиотщина, защо точно довечера?"

– О, Патрик – хленчи тя в слушалката. – Много ще е готино.

Вече съм съвсем сигурен, че шансовете да чукам Патриша тази вечер са доста големи, но не и ако ходим на концерт, където бившето ѝ гадже (каквото Патриша няма) ще свири с подгряващата група.

– Не си падам по концертите – казвам, докато влизам в кухнята. Изваждам от хладилника бутилка вода "Евиан".

– Не обичам концертите. Не харесвам музиката на живо.

– Но този концерт не е като другите – вече по-неубедително добавя тя. – Местата са много добри.

– Слушай. Няма нужда да спорим – казвам. – Щом ти се ходи, върви.

– Ама аз си мислех, че ще бъдем заедно – опитва се тя да ме разчувства. – Мислех, че ще вечеряме, че ще бъдем заедно. Само двамата.

– Знам, знам – отвръщам. – Обаче виж, всеки е свободен да прави каквото му се ще. Искам ти да можеш да правиш това, което искаш.

Тя мълчи известно време, преди да опита отново.

– Но музиката ще бъде много хубава... Знам, че може да ти прозвучи тъпо, обаче... наистина е страхотна. Те са една от най-добрите групи, които си виждал. Чудесни са, забавни са, свирят разкошно и много искам да ги видиш и чуеш. Ще прекараме добре, гарантирам ти – навива ме тя с гаснещ ентусиазъм.

– Не, не, върви ти – казвам. – Забавлявай се.

– Патрик – едва не проплаква тя. – Билетите се два.

– Казах ти, че не обичам концертите. Бръмва ми главата.

– Добре. – В гласа ѝ се долавя почти истинско разочарование. – Скучно ще ми е без теб, но както и да е.

– Нали ти казах, върви и се весели. – В същото време отвивам капачката на бутилката "Евиан" и обмислям следващия ход. – Не се притеснявай за мен. Ще ида сам в "Дорсия". Не ми е за пръв път.

Настъпва дълга, много дълга пауза, през която си мисля: "Аха, я да видим сега дали толкова много ти се ходи на тоя пършив концерт." Отпивам голяма глътка вода от шишето и чакам да ми каже в колко часа ще доприпка при мен.

– "Дорсия" ли? – накрая пита тя подозрително. – Да не искаш да кажеш, че си запазил маса там? За нас двамата де?

– Да – забивам я окончателно. – За осем и половина.

– Ами... – Тя успява да се разсмее ѝ започва да заеква.

– Добре де, аз всъщност съм ги виждала... исках ти да ги чуеш как свирят, но щом не щеш... няма значение де.