Сага за Форсайтови
- Автор: Голзуърди Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Розева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сага за Форсайтови». Краткое содержание книги:
Но под британската сдържаност и благопорядъчност тлеят страсти и се заплитат сложни, бурни, а понякога и гибелни отношения. Външно хладният Соумс Форсайт е болезнено влюбен в съпругата си Айрин, която не отвръща на чувствата му, осъзнавайки, че бракът й е бил грешка. Сърдечната и всеотдайна Джун, племенница на Соумс, копнее да се посвети изцяло на годеника си, архитекта Филип Босини, и да му бъде опора в творческия път. Но между Айрин и Босини възниква непреодолимо привличане — последвалите от него трагични събития променят не една съдба и стават причина за още драми на фона на дълга и мъчително сподавяна вражда между двата клона на рода.
Творбата обхваща период от над трийсет години, изгражда десетки паметни образи и отразява не само човешките съдби, но и променящите се нрави и стойности, конфликта между собственическото чувство и поривите към любовта и освободеността на изкуството, разчупването на традициите и прехода към модерната епоха. Дълбока, неизмерно увлекателна и художествено издържана, трилогията е най-знаменитата семейна сага в световната литература.
При това затишие се случи Уинифред да ги покани на обяд, а след това на „един много забавен малък спектакъл — «Просешка опера»“331. Биха ли довели още някого, за да бъдат четирима? Соумс, чието отношение към театрите беше да не посещава нито един, прие поканата, защото отношението на Фльор беше да посещава всичко. Отидоха с автомобил и с Майкъл Монт, който беше на седмото небе и, поради това, се стори „много забавен“ на Уинифред. „Просешката опера“ остави Соумс в недоумение. Действащите лица бяха много неприятни, целият спектакъл — твърде циничен. Уинифред бе „заинтригувана“… от костюмите. Музиката също й се стори нелоша. Предната вечер бе подранила на руския балет и бе намерила сцената заета от певци, които цял час пребледняваха и се изчервяваха от страх да не би по някаква ужасна небрежност да изразят някаква мелодия. Майкъл Монт беше във възторг от операта. И тримата се питаха какво ли мисли за нея Фльор. Но Фльор не мислеше за нея. Нейната натрапчива мисъл стоеше на сцената и пееше с Поли Пичъм, изразяваше се в мимиките на Филч, танцуваше с Джени Дайвър, позираше с Люси Локит, целуваше, пееше и се прегръщаше с Мекхит. Устните й се усмихваха, ръцете аплодираха, но странния комичен шедьовър й правеше толкова впечатление, колкото би и направило и някое сантиментално съвременно „ревю“. Когато седнаха на връщане в колата, тя страдаше, задето Джон не е до нея на мястото на Майкъл Монт. Когато при някой завой рамото на младежа докосваше уж случайно нейното, тя си мислеше: „Да беше рамото на Джон!“ Когато веселият му глас, сдържан поради близостта й, шепнеше нещо в пригласа на мотора, тя се усмихваше и отговаряше, но мислеше: „Да беше гласът на Джон!“ А когато той каза веднъж: „В тази рокля, Фльор, сте същински ангел!“ — тя отвърна: „О, харесвате ли я?“ И мислеше: „Да можеше да я види Джон!“
По време на пътуването взе решение. Ще отиде в Робин Хил да се срещне с него насаме; ще отиде с колата, без да предупреди нито него, нито баща си. Девет дни бяха минали от писмото му — не можеше да чака вече нито ден. В понеделник ще отиде! Решението й вдъхна повече благосклонност към младия Монт. Щом имаше какво да очаква, можеше търпеливо да слуша и да отговаря. Майкъл можеш да остане за вечеря и да й направи както винаги предложение; да танцува с нея, да стиска ръката й, да въздиша… да прави каквото иска. Досаждаше й само когато я отвличаше от натрапчивата й мисъл. Дори го съжаляваше, доколкото й беше възможно да съжалява тъкмо сега някого другиго освен себе си. На вечерята той говори като че с още по-голямо увлечение за това, което наричаше „края на феодалното владение“… Тя не му обръщаше внимание, но баща й слушаше сякаш твърде внимателно, с онази своя усмивка, която означаваше несъгласие, а може би дори и гняв.
— По-младото поколение не мисли като вас, сър. Нали, Фльор?
Фльор вдигна рамене — по-младото поколение за нея беше Джон, а тя не знаеше какво мисли той.
— Когато станат на моите години, мистър Монт, младите хора ще мислят така, както мисля аз. Човешката природа не се мени.
— Приемам, че не се мени, сър, но начинът на мислене се променя с времето. Преследването на личния интерес е една отмираща форма на мислене.
— Нима? Да се грижи човек за личния си интерес, не е форма на мислене, мистър Монт, а инстинкт.
Да, ако „личният интерес“ е Джон!
— Но какво е личният интерес, сър? В това е въпросът. Общият интерес ще стане интерес на всеки от нас. Нали така, Фльор?
Фльор се усмихна.
— Иначе — добави младият Монт — ще се лее кръв.
— Така са приказвали хора от незапомнени времена.
— Но ще се съгласите, сър, че собственическият инстинкт угасва.
— Бих казал, че нараства у тези, които нямат нищо.
— Вижте мене! Аз съм наследник на майорат332, но не го желая. Бих отменил още утре това право.
— Вие не сте женен и не знаете какво приказвате.
Фльор видя, че младият човек обърна почти жално очи към нея.
— Наистина ли мислите, че бракът… — започна той.
— Обществото се крепи на брака — изрече през стиснати устни баща й. — На брака и последиците му. А вие искате да ги премахнете, така ли?
Младият Монт махна неопределено с ръка. Тягостно мълчание надвисна над трапезата, където лъжиците, украсени с Форсайтовски герб — фазан в естествен цвят, — святкаха под електрическата светлина на матовия глобус. Прибрежният мрак се сгъстяваше навън, преситен от тежката влага и сладки ухания.
331
Комична опера от Джон Гей (1685–1732).
332
Титла и имение, получавани по първородство.