Сага за Форсайтови
- Автор: Голзуърди Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Розева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сага за Форсайтови». Краткое содержание книги:
Но под британската сдържаност и благопорядъчност тлеят страсти и се заплитат сложни, бурни, а понякога и гибелни отношения. Външно хладният Соумс Форсайт е болезнено влюбен в съпругата си Айрин, която не отвръща на чувствата му, осъзнавайки, че бракът й е бил грешка. Сърдечната и всеотдайна Джун, племенница на Соумс, копнее да се посвети изцяло на годеника си, архитекта Филип Босини, и да му бъде опора в творческия път. Но между Айрин и Босини възниква непреодолимо привличане — последвалите от него трагични събития променят не една съдба и стават причина за още драми на фона на дълга и мъчително сподавяна вражда между двата клона на рода.
Творбата обхваща период от над трийсет години, изгражда десетки паметни образи и отразява не само човешките съдби, но и променящите се нрави и стойности, конфликта между собственическото чувство и поривите към любовта и освободеността на изкуството, разчупването на традициите и прехода към модерната епоха. Дълбока, неизмерно увлекателна и художествено издържана, трилогията е най-знаменитата семейна сага в световната литература.
Продължаваше да си я нашепва през прозореца, когато чу, че някой го вика по име; обърна се и видя Фльор. При това неочаквано видение той не мръдна, не продума; ясният й, жив поглед го бе омагьосал. После тръгна към масата, като мълвеше:
— Колко мило, че дойде!
Фльор трепна, сякаш бе хвърлил нещо по нея.
— Попитах къде си — отвърна тя — и ме насочиха тук. Но мога да си отида.
Джон се улови за изцапаната маса. Лицето й, цялата й фигура в роклята с волани се запечатаха така поразително живо в погледа му, че щеше да я вижда, дори ако тя потъне изведнъж в земята.
— Зная, че те излъгах, Джон. Но излъгах от любов.
— Да, да! Няма значение!
— Не отговорих на писмото ти. Какъв смисъл… нямаше какво да отговоря. Предпочетох да те видя.
Протегна и двете си ръце и Джон ги сграбчи през масата. Опита се да каже нещо, но цялото му внимание бе погълнато от грижата да не й причини болка; усещаше ръцете си така груби, а нейните толкова нежни! Тя продължи почти предизвикателно:
— Толкова ужасна ли е била… онази стара история?
— Да.
И в неговия глас прозвуча предизвикателна нотка.
Тя отдръпна ръцете си.
— Не мислех, че в наше време синовете са вързани за роклите на майките си.
Джон вирна брадичка, сякаш го бе ударила.
— О! Нямах намерение да те обидя, Джон! Каква ужасна глупост казах! — тя изтича бързо към него. — Джон, мили, не исках да те обидя.
— Приемам.
Положи ръце на рамото му и склони чело на тях; крайчецът на шапката й докосна врата му, той усети потреперването й. Но не мръдна, обзет от странно вцепенение. Тя свали ръце и се отдръпна.
— Добре, отивам си, щом не ме искаш. Никога не съм мислела, че ще се откажеш от мен.
— И не съм се отказал — извика Джон, като се опомни изведнъж. — Не мога. Ще направя още един опит.
Очите й светнаха, тя се наведе към него.
— Джон… обичам те! Не се отказвай от мен! Ако го направиш, не знам какво може да се случи… така съм отчаяна! Какво важи… цялото тяхно минало… в сравнение с… това?
Тя се притисна до него. Той целуна очите, бузите, устните й. Но докато я целуваше, пред очите му се мярнаха листовете на онова писмо… разпилени на пода в спалнята му… бялото, мъртво лице на баща му… майка му, коленичила пред него… шепотът на Фльор:
— Убеди я! Обещай, Джон! — звучеше като детска молба в очите й. Чувстваше се странно остарял.
— Обещавам! — промълви той; — само че ти не разбираш.
— Тя иска да опропасти животът ни… само защото…
— Защото?
Пак същото предизвикателство в гласа му; тя не отговори. Ръцете й го стиснаха по-силно, той отвърна на целувките й; но и в тоз миг на слабост отровата действаше в него — отровата на бащиното писмо. Фльор не знаеше, не разбираше, съдеше погрешно майка му; идваше от неприятелския лагер! Толкова мила беше, толкова много я обичаше той… а все пак и в обятията й дори си спомняше думите на Холи: „Смятам, че е от тия, които обичат да притежават.“ И на майка си: „Не мисли за мене, милото ми момче… а за себе си.“
Когато тя изчезна като упоителен сън, оставяйки своя образ в очите, целувките си на устните и пронизващата болка в сърцето му, Джон се наведе през прозореца, заслушан в шума на колата, която я отнасяше. Пак топъл дъх на ягоди и тихи летни звуци, от които би желал да състави песента си; все същото обещание за младост и щастие във въздишките на тръпнещия юлски полъх. А все така разбито беше неговото сърце, все така силен копнежът и несломима надеждата, макар и свела смирено очи. Тъжна задача му предстоеше! Не само Фльор беше отчаяна — отчаяно гледаше той как тополите се огъват, белите облаци отминават и слънчевият светлик трепти по тревата.