Танц с дракони
- Автор: Мартин Джордж Рэймонд Ричард
- Серия: Песен за огън и лед #5
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Танц с дракони». Краткое содержание книги:
Върховният врабец ги прие в светилището си, строга седемстенна зала, където грубо изваяни ликове на Седемте се взираха от каменните стени почти толкова кисело и неодобрително, колкото самия негова висша святост. Когато влязоха, той седеше зад грубо рендосана маса и пишеше. Не се беше променил от последния път, когато се бе озовала пред него, в деня, в който я бяха затворили. Беше същият мършав сивокос мъж с изпито лице с остри черти и подозрително гледащи очи. Вместо пищните халати на предшествениците си носеше безформена риза от небоядисана вълна, която падаше до глезените му.
— Ваша милост — каза за поздрав. — Разбирам, че желаете да се изповядате.
Церсей се смъкна на колене.
— Да, ваша висша святост. Старицата дойде при мен, докато спях, с вдигнатия си високо светилник…
— Несъмнено. Унела, ти ще останеш да записваш думите на нейна милост. Солера, Моел, имате позволението ми да напуснете. — Сплете пръсти в същия жест, към който бе виждала баща си да прибягва хиляди пъти.
Септа Унела седна зад нея, разгъна пергамент и топна перото в мастилницата. Церсей я жегна страх.
— След като се изповядам, ще ми бъде ли позволено да…
— На ваша милост ще бъде въздадено според греховете ви.
„Този човек е неумолим“, осъзна тя за пореден път. Стегна се отново.
— Майката дано се смили над мен тогава. Лягала съм с мъже в извънбрачна връзка. Признавам.
— С кого? — Очите на Върховния септон се впиха в нея.
Церсей чуваше зад себе си тихото драскане на перото.
— С Лансел Ланистър, моя братовчед. И с Озни Черното котле. — Двамата бяха признали, че са спали с нея. Нямаше да е добре да го отрича. — С братята му също. Двамата. — Нямаше как да знае какво може да са казали Осфрид и Озмунд. По-безопасно беше да признае повече, отколкото твърде малко. — Това не оправдава греха ми, ваша висша святост, но бях самотна и уплашена. Боговете ми отнеха крал Робърт, моя любим и закрилник. Бях сама, обкръжена от заговорници, лъжливи приятели и предатели, които крояха смъртта на децата ми. Не знаех на кого да се доверя, така че… Прибегнах до единственото средство, с което разполагах, за да обвържа братята Черно котле към себе си.
— Под „средство“ разбирате женските си части?
— Плътта си. — Закри лицето си с ръка и потрепери. Когато я свали, очите ѝ бяха пълни със сълзи. — Да. Девата да ми прости дано. Но беше заради децата ми, заради кралството. Не изпитах удоволствие от това. Черното котле… те са корави и жестоки мъже и ме използваха грубо, но какво друго можех да направя? Томен имаше нужда от мъже около себе си, мъже, на които можех да разчитам.
— Негово величество се пазеше от Кралската гвардия.
— Кралската гвардия стоя настрана безполезна, когато брат му Джофри умря, убит на брачното си празненство. Синът ми умря пред очите ми, не можех да понеса да загубя и Томен. Съгреших, извърших безнравствено прелюбодейство, но го направих заради него. Простете ми, ваша висша святост, но бях готова да разтворя краката си за всеки мъж в Кралски чертог, ако се наложеше, за да опазя децата си невредими.
— Опрощението идва само от боговете. А сир Лансел, който беше ваш братовчед и скуайър на лорд съпруга ви? И него ли взехте в ложето си, за да спечелите верността му?
— Лансел. — Церсей се поколеба. „Внимавай — каза си. — Лансел сигурно му е издал всичко.“ — Лансел ме обичаше. Беше почти момче, но изобщо не се съмнявах в предаността му към мен или сина ми.
— И все пак го покварихте.
— Бях самотна. — Церсей изхлипа. — Бях изгубила съпруга си, сина си, милорд баща си. Бях регент, но една кралица все пак е жена, а жените са слаби съсъди, лесно се поддават на изкушение… Ваша висша святост знае истината за това. Знае се, че дори святи септи са съгрешавали. С Лансел получих утеха. Беше добър и нежен, а се нуждаех от близък човек. Беше грешно, знам, но си нямах никой друг… една жена има нужда да бъде обичана, има нужда от мъж до себе си, една жена… жена… — Захлипа неудържимо.
Върховният септон не направи опит да я утеши. Седеше, впил строгия си поглед в нея, гледаше я как плаче вкаменен като статуите на Седемте. Мина дълго време, но най-сетне сълзите ѝ пресъхнаха. Очите ѝ бяха зачервени от плач и имаше чувството, че ще припадне.
Но Върховният врабец не беше приключил с нея.
— Тези грехове са обичайни — заговори той. — Порочността на вдовиците е добре известна, а всички жени са развратни в сърцето си, склонни са да прибягват към хитрини и да съблазняват с красотата си, за да наложат волята си над мъжете. Тук няма измяна, стига да не сте се отклонявали от брачното ложе, докато негово величество крал Робърт все още беше жив.