Танц с дракони
- Автор: Мартин Джордж Рэймонд Ричард
- Серия: Песен за огън и лед #5
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Танц с дракони». Краткое содержание книги:
Тя мразеше и презираше и трите, почти толкова, колкото мразеше и презираше мъжете, които я бяха предали.
Лъжливи предатели, измамни слуги, мъже, обещавали ѝ вечна любов, дори кръвта си… всички я бяха изоставили в часа на нужда. Озни Черното котле, онзи слабак, се беше прекършил под бича и бе напълнил ухото на Върховния врабец с тайни, които би трябвало да отнесе в гроба си. Братята му, улична измет, която тя беше издигнала, не бяха си мръднали и малкия пръст. Аурейн Води, адмиралът ѝ, беше отплавал по море с дромоните, които тя бе построила за него. Ортън Мериуедър беше избягал в замъка си Дългата маса с жена си Таена, единствената вярна приятелка на кралицата в тези ужасни времена. Харис Суифт и Великият майстер Пицел я бяха изоставили в плен и бяха предложили властта на същите хора, които бяха заговорничили срещу нея. Мерин Трант и Борос Блънт, заклетите защитници на краля, ги нямаше никакви. Дори братовчед ѝ Лансел, който някога се кълнеше, че я обича, беше един от обвинителите ѝ. Чичо ѝ бе отказал да ѝ помогне в управлението, а тя искаше да го направи Ръката на краля.
А Джайм…
Не, това не можеше да го повярва, нямаше да го повярва. Джайм щеше да дойде, щом научеше за участта ѝ. „Ела веднага — беше му написала. — Помогни ми. Спаси ме. Имам нужда от теб, тъй, както имах нужда преди. Обичам те. Обичам те. Обичам те. Ела веднага.“ Кибърн се беше заклел, че ще се погрижи писмото ѝ да стигне до близнака ѝ далече в Речните земи. Но Кибърн така ѝ не се беше върнал. Можеше и да е мъртъв и главата му да е набучена на кол над портите на Цитаделата. Или може би беше натикан в някоя от черните килии под Червената цитадела, а писмото ѝ още не бе изпратено. Беше питала сто пъти за него, но тъмничарките ѝ не искаха да говорят. Знаеше със сигурност само, че Джайм не е дошъл.
„Все още — каза си. — Но скоро. А щом дойде, Върховният врабец и кучките му ще запеят друга песен.“
Мразеше да се чувства безпомощна.
Беше заплашвала, но заплахите ѝ бяха посрещнати с каменни лица и глухи уши. Беше заповядвала, но заповедите ѝ бяха пренебрегнати. Беше призовала милостта на Майката, позовавала се беше на естественото съчувствие на една жена към друга, но трите съсухрени септи бяха изоставили женствеността си, когато бяха изрекли клетвите си. Беше опитала с чар, говореше им кротко, понасяше смирено всяко ново оскърбление. Не ги склони. Предлагала им беше награди, обещала им беше снизходителност, почести, злато, постове в кралския двор. Отнасяха се към обещанията ѝ както към заплахите.
И се беше молила. Ох, как се беше молила. Молитва искаха те, така че им я даваше, даваше им я на колене, сякаш беше някоя улична мърла, а не дъщеря на Скалата. Молила се беше за облекчение, за избавление, за Джайм. Гласно молеше боговете да я защитят в невинността ѝ; безмълвно се молеше обвинителите ѝ да претърпят внезапна и мъчителна смърт. Молеше се, докато коленете ѝ се протриха и накървавиха, докато езикът ѝ толкова надебеля и натежа, че можеше да се задави с него. Всички молитви, на които я бяха учили като момиче, се върнаха в ума ѝ в килията, а според нуждите си съчини и нови, призоваваше Майката и Девата, Бащата и Воина, Старицата и Ковача. Молеше се дори на Странника. „Всеки бог на щурм.“ Седемте се оказаха толкова глухи, колкото земните им слуги. Церсей им даде всичките думи, които имаше в себе си, даде им всичко освен сълзи. „Това никога няма да имат“, казваше си.
Мразеше да се чувства слаба.
Ако боговете ѝ бяха дали силата, която бяха дали на Джайм и на онзи самодоволен тъпак Робърт, щеше сама да се е спасила. „О, само един меч и умението да боравя с него.“ Имаше сърце на воин, но боговете в сляпата си злоба ѝ бяха дали крехкото тяло на жена. Кралицата се беше опитала да се бие с тях отначало, но септите я бяха надвили. Бяха твърде много и бяха по-силни, отколкото изглеждаха. Грозни дъртачки, но безкрайното молене и търкане на подове, и биенето на послушничките с пръчки, ги бяха направили яки като корени.
И нямаше да ѝ дадат покой. Нощ или ден, щом кралицата затвореше очи да поспи, някоя от тъмничарките ѝ се появяваше, за да я събуди, та да изповяда греховете си. Беше обвинена в прелюбодеяние, разврат, върховна измяна и дори в убийство, защото Озни Черното котле беше признал удушването на последния Върховен септон по нейна заповед.