Задочни репортажи за България
- Автор: Марков Георги
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Задочни репортажи за България». Краткое содержание книги:
Когато песента свърши, всички ръкопляскаха. И сега Живков, развеселен, внезапно каза:
„Иванчо, я им изпей онази песен… за когато ме е срещнала мечката!“
Вярвате или не, но този Иванчо беше съчинил песни за партизанските подвизи на Живков, който присъствуваше в текста като „юнак Янко“. Янко беше нелегалното име на Тодор Живков. Стори ми се, че Живков много се забавляваше с тази песен и затова поиска и ние да я чуем. Иванчо веднага започна с нещо горе-долу такова:
Не помня точния текст, но мечката стръвница беше алегория за фашизъм, докато юнак Янко представляваше здравите народни сили. Иванчо кривеше устни и надуваше бузи, за да изпее със силно източно наречие съчинения от него текст. Вместо „мечка“ от устата му излизаше „мйечка“, вместо гората, ние чувахме „го-ръ-тъ“ и т.н. Като цяло песента разказваше за героичната борба на Янко срещу стръвницата за доброто на народа.
Малко е да кажа, че бях смаян. Не знаех какво да мисля и как да приема това, че първият човек в България можеше да слуша с такова нескрито удоволствие подобна песен за неговите собствени подвизи. За мен това надхвърляше всякакви съвременни сравнения. Орлин Орлинов, Анастас Стоянов и Любомир Левчев слушаха с дежурни усмивки, явно опитвайки се да вземат всичко това на шега. Златка Дъбова бе пламнала и господ знае какво мислеше, а Христо Русков се бе облегнал назад и от време на време се провикваше: „Ха така. Иванчо!“ Отляво старите партийни дейци дори се опитваха да пригласят.
Изведнъж ми дойде наум:
„За какво се чудя! Всичко е точно такова, каквото трябва да бъде! Нали точно това, Иванчовото изкуство, е собственият критерий на Живков. Нали тъкмо чрез тази песен за Янко, който победил мечката, твърде образно се изразява същността на партийните директиви за духовния живот на цял народ? Какво представляват Стайнов, Владигеров и Пипков, Багряна, Далчев и Иван Пейчев, мерени чрез изкуството на този Иванчо? Можеше ли някой от тях да достави на Живков такава наслада като тази песен? И може би идеалът на първия секретар беше, ако всички сложни проблеми на формата и съдържанието на изкуството, всички големи и мъчителни въпроси за проумяване на човека и времето в края на краищата се сведеха до «как юнак Янко победи мечката стръвница».“
Струва ми се, че песента на Иванчо унищожи и последната от последните ни илюзии.
Беше доста късно, когато отидохме да спим. Въпреки царското легло не мигнах през цялата нощ. Иванчо продължаваше да разтяга огромния акордеон, да криви устните си и да врещи с козешкия си глас пред мен — като единствен уродлив, но истински отговор на всичките ми въпроси.
На другия ден след закуската всички трябваше да отидем на разходка с Живков.
Времето беше облачно, но много меко и приятно. Тръгнахме вкупом нагоре из гората. Този път от всички страни ни съпровождаше силна охрана, командвана от полковник Кашев. Между дърветата често се виждаха хора, които непрестанно разговаряха със своите модерни полицейски радиоапарати. По някое време Живков приближи към мен и ми каза, че е прочел пиесата ми и че би могъл да разговаря с мен на другия ден след Октомврийската революция, т.е. 8-ми ноември, рано сутринта, в кабинета му в Централния комитет. Каза ми да отида в десет часа.
„Мога ли да доведа с мен Асен Шопов?“ — попитах настойчиво.
„За какво трябва да идва Шопов!“ — възрази Живков.
„Все пак…“ — опитах се да обясня, но той не ме изслуша, махна с ръка и отмина.
Имах основание да съм доволен. Фактът, че той искаше да говори с мен, означаваше, че все нещо би могло да бъде направено за наказаните режисьор и актьори. От друга страна, след снощната ми реакция може би той искаше да ми даде някакъв урок.
Малко по-късно, когато бяхме всред гората, дойде ред на снимките. Всички се струпаха около Живков, за да се снимат. Аз нарочно се забавих и останах назад, така че да не взема участие в снимките. Спрях до едно дърво. Гледах отдалече цялата компания, моите колеги, старите партийни дейци, заешкия генерал и Живков в средата, всички засмени като най-щастливо семейство. Фотографът срещу тях изщрака няколко снимки.
„А вие, другарю Марков, защо не се снимате?“ — внезапно чух глас до ухото си. Обърнах се. До мене беше застанал един от личната охрана на Живков, когото бях виждал на няколко пъти преди. Той се беше усмихнал многозначително.