Властелинът на пръстените
- Автор: Толкин Джон Рональд Руэл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Властелинът на пръстените». Краткое содержание книги:
„Виждам, че яка работа ме чака, но съм толкова уморен“ — повтаряше си той. Внезапно си спомни какво търси. „Лулата ми!“ — възкликна и се събуди.
„Смешно! — рече си, като отвори очи и се зачуди защо ли е легнал под живия плет. — Ами че тя си е все там, в раницата!“ После осъзна, че първо — лулата може и да е в раницата, но няма Пушилист; и второ — че е на стотици мили от Торбодън. Надигна се и седна. Стори му си, че вече е съвсем тъмно. Защо господарят го бе оставил да спи чак до вечерта?
— Вие не дремнахте ли, господин Фродо? — запита той. — Кое време е? Късничко изглежда!
— Не, не е — отвърна Фродо. — Но вместо да просветлее, денят се смрачава — все тъмнее, тъмнее. Доколкото мога да преценя, още няма пладне и си спал само около три часа.
— Чудя се какво ни чака — каза Сам. — Буря ли се задава? Ако е тъй, ще да е най-страшната, откакто свят светува. Има да си мечтаем да сме в някоя дълбока дупка, а не заклещени из храсталака. — Той се ослуша. — Какво беше това? Гръмотевица ли, барабани ли, що ли?
— Не знам — каза Фродо. — Вече от доста време гръмоли. Понякога сякаш земята се разтърсва, друг път като че застоялият въздух те удря в ушите.
— Къде е Ам-гъл? — озърна се Сам. — Не се ли е върнал още?
— Не — каза Фродо. — Ни съм го чувал, ни съм го виждал.
— Не мога да го търпя — заяви Сам. — Правичката да си кажа, не помня да съм вземал за из път нещо, което с такова удоволствие бих изгубил някъде. Ама ще е тъкмо в неговия стил да ни води толкова мили и да се затрие тъкмо сега, когато ще ни е най-нужен… е, ако изобщо ще има полза от него, в което се съмнявам.
— Забравяш Блатата — напомни Фродо. — Надявам се да не му се е случило нещо.
— Аз пък се надявам да не ни готви някой номер. И във всеки случай, надявам се да не е попаднал в чужди ръце, дето се вика. Че ако попадне, големи неприятности ни чакат.
В този миг отново се раздаде тътен и грохот — вече по-мощен и плътен. Земята потръпна под нозете им.
— Мисля, че и бездруго, ни чакат неприятности — каза Фродо. — Боя се, че нашето пътешествие е към края си.
— Може би — отвърна Сам, — но има ли живот, има и надежда, както казваше моят Старик, и честичко добавяше: значи трябва да се подкрепим. Хапнете някой залък, господин Фродо. После дремнете.
Следобедът — поне Сам предполагаше, че трябва да го нарича така — бавно отмина. Надничайки извън прикритието, виждаше само кафеникав свят без светлини и сенки, който бавно сe преливаше в безформен, безцветен здрач. Фродо спеше неспокойно, мяташе се и мърмореше от време на време. На два пъти Сам като че го чу да изрича името на Гандалф. Времето сякаш се влачеше безкрай. Изведнъж Сам дочу зад гърба си съскане и ето че там беше Ам-гъл на четири крака, втренчил в тях лъскавите си очи.
— На крак, на крак! На крак, сънливци! — прошепна той. — На крак! Няма време за губене. Трябва да вървим, да, трябва веднага да вървим. Няма време за губене!
Сам го изгледа с подозрение — стори му се изплашен или развълнуван.
— Да тръгваме сега ли? Какви са тия игри? Още не е време. Не е дошло времето за чай, поне в ония прилични места, където се пие чай.
— Глупак! — изсъска Ам-гъл. — Тук не са прилични места. Не ни остава време, да, времето бяга. Няма време за губене. Трябва да вървим. Събуди се, господарю, събуди се!
Той се вкопчи в спящия. Стреснат, Фродо се надигна и го хвана за ръката. Ам-гъл се издърпа и отстъпи назад.
— Не бива да са глупави — изсъска той. — Трябва да вървим. Няма време за губене!
Нищо повече не можаха да изкопчат от него. Не казваше нито къде е бил, нито какво очаква да се случи, та толкова бърза. Сам не криеше, че е изпълнен с дълбоки подозрения, но Фродо не показваше какво му минава през ум. Той въздъхна, вдигна раницата и се приготви да потегли към прииждащия мрак.
Ам-гъл ги поведе крадешком надолу по склона на хълма. Използуваше всяко възможно прикритие, а през откритите места притичваше прегърбен почти до земята, но светлината вече бе толкова помръкнала, че и най-зорките зверове на пущинака едва ли биха забелязали хобитите, заметнати с тъмносивите плащове, нито пък биха ги чули, защото крачеха предпазливо, както умее дребният народ. Те отминаха и изчезнаха, без да пропука вейка или да шумне листец.
Около един час безмълвно крачиха в колона, потиснати от здрача и тишината из местността, нарушавана сегиз-тогиз само от неясния тътен на далечни гръмотевици или биенето на тъпани в някоя долина сред хълмовете. От скривалището се спуснаха надолу, после завиха на юг и по най-правия път, който Ам-гъл можеше да открие през дългия, неравен склон, се устремиха към планините. Скоро пред тях като черна стена се извиси редица дървета. Като наближиха, разбраха, че са огромни, много стари на вид и все още високи, макар върховете им да бяха пречупени и голи, сякаш бури и мълнии бяха бушували над тях, без да успеят да ги унищожат или да изтръгнат дълбоките им корени.