Последно разсъмване

Дзюба сърбаше горещата напитка, хрупаше гевречета и внимателно слушаше как това необикновено момиче ловко и бързо извлича информация, за която той би изхабил вероятно няколко дни. „Какъв късмет, а — мислеше си Роман. — Гледай ти: и помощ ми предложи, и действа умно. Че ме и храни на всичкото отгоре.“

— Дуня — попита той, издебнал момент, в който момичето приключи един разговор и още не бе започнало друг, — а защо решихте да ми помогнете? Та нали си имате много своя работа.

Тя го погледна учудено и дори сякаш с упрек.

— Но нали е бил убит човек — обясни много сериозно. — Няма и не може да има нещо по-лошо от това. Когато е бил убит човек, мисля, че е неприлично да правим сметки кой какво е длъжен и какво не е длъжен да прави, всички трябва дружно да се хванат за ръце и да си помагат, за да открият престъпника. Не е ли така?

Всъщност Роман Дзюба смяташе, че е именно така, но кой знае защо, никъде и никога, нито в работата си в криминалния отдел, нито извън работата, нито дори в книги и филми, не беше срещал хора, споделящи тази позиция.

След като приключи поредния телефонен разговор, Дуня огорчено каза:

— Не, никой никъде не си спомня вашата Панкрашина.

— Но тя може да не е била сама — забеляза Роман. — Може да е била с друг човек, мъж например, или пък жена, така че отдаването под наем да е било оформено не на името на Панкрашина, а на друго име.

— Да, но и никой не разпозна по описанието ми подобно колие. И изобщо, аз бях права: където и да се обадех, отвсякъде ми отговаряха, че такива скъпи вещи не се дават под наем, изключено е.

— А ако е било с изкуствени камъни?

— Но по описанието ми никой не го разпозна — възрази Дуня. — Според вашите думи то е било доста необичайно — едро, биещо на очи. Никой не би го забравил.

Тя хвърли поглед към двете опразнени чинии и плесна с ръце:

— Боже мой, Ромочка, колко сте били гладен!

Дзюба с изумление разбра, че е излапал всичко до шушка. Вечно прави така… И освен майка му никой никога не беше го наричал Ромочка.

— Имам три рибени кюфтета — продължи добросърдечната Дуня, — донесох си ги за обяд. Искате ли?

— Ами вие?

— Ще си ги разделим — делово предложи миниатюрната оценителка от заложната къща. — На всеки по едно и половина. Не е кой знае какво, вярно, не са домашни, а от кулинарния магазин, но все е храна. Тук имаме и микровълнова печка, та ако ги стоплим, ще стане напълно сносна храна. Искате ли?

По принцип Дзюба разбираше, че трябва да откаже. Момичето беше купило обяд само за себе си и не беше предвиждало да го дели с някого. Но кой знае защо, по някаква абсолютно необяснима причина, не можа да откаже. И кимна в знак на съгласие.

— Ще хапна. Само че в замяна на това вие трябва да ми обещаете, че някой път ще дойдете с мен в заведение. Днес вие ме храните, а следващия път аз ще ви нахраня. На всички ли се обадихте вече?