Последно разсъмване

— Лена, донеси ни да хапнем в хола — помоли Надежда Игоревна, — трябва да си поговорим.

При тези думи Дзюба се оклюма, макар че какво ли друго беше очаквал? Че следователката ще обсъжда с оперативните работници хода и резултатите на оперативно-следствените мероприятия в присъствието на външни лица? Така ставаше винаги, нищо ново или изненадващо, но всеки път Роман се надяваше, че ще успее поне две минути да побъбри с момичето или просто да поседи до него. Понякога успяваше. Какво ти понякога — винаги успяваше, когато по една или друга причина идваше в дома на Риженко и заварваше вкъщи дъщеря й — колкото за това у Дзюба се намираше достатъчно пресметливост и съобразителност, само че каква полза… Лена не проявяваше ни най-малък интерес към рижавия оперативен работник. Интересуваше я Колосенцев.

Надежда Игоревна отиде в своята стая да се преоблече, Лена Риженко, бавна, някак сънена, но при това неизразимо женствена, с лице на мадона, сервираше на масата, хвърляше на Генадий кокетни погледи и си разменяше с него някакви незначителни реплики. Роман сякаш изобщо не беше там. Натъжи се. И кой знае защо, се обиди.

И дори варениките с картофи му се сториха безвкусни, макар че иначе Роман много ги обичаше. Може би Лена не я бива в готвенето? Или просто не е била в настроение…

Пръв докладва Роман — изложи информацията, получена в бутиците за даване вещи под наем и от приятелките на убитата.

— От всичко дотук излиза, че в продължение на приблизително двете последни години Панкрашина е имала любовник. Той може да е знаел за колието и че в сряда сутринта Панкрашина ще отиде у приятелката си Татяна Дорожкина с накита в чантата си. И като нищо е можел да я убие — завърши Роман. — И изобщо, с този накит историята е тъмна. Дали е било истинско, или ширпотреба — пак не е ясно откъде се е появило. Откъде го е взела Панкрашина?

— Може би просто го е купила? — изказа предположение Риженко. — Влязла е в първия срещнат магазин, където има такъв отдел, намерила е по-ярко колие, с по-едри стъклени мъниста и не е платила скъпо. И не е имало никакъв бутик за вещи под наем. Защо не?

— Не — твърдо отговори Дзюба. — Не може да е било така. Тоест теоретически би могло, но защо тогава около една евтиния се вихри толкова много лъжа? Защо го е представяла като скъпо бижу? Защо е измислен тоя бутик за вещи под наем? Евгения Василиевна, струва ми се, е била нееднозначна жена, но далеч не глупава. Тя не може да не е разбирала, че ще се яви на приема с някакви стъкълца, а там е пълно с такива акули на бизнеса, дето начаса ще я разкрият и ще разберат всичко. И ще се подиграват не на нея, а на мъжа й. Това е някак глупаво и необяснимо.