Последно разсъмване

— В какъв смисъл — за приема? — не разбра Ала. — Питайте, питайте, времето лети. След половин час трябва да тръгвам, не мога да закъснявам.

Ей така, само с няколко думи тя грубо посочи на оперативния работник къде му е мястото: за срещата с тебе мога и да закъснея, разследването на убийство не е толкова важна работа, моите работи обаче са истински важни, така че по никакъв начин не мога да закъснея.

— Общувахте ли с Евгения Василиевна на приема?

— Ама разбира се! С кого другиго може да общува тя освен с нас! Та тя не познава никого там.

— Освен вас? — уточни Колосенцев. — А вие колко души сте?

Ала се разсмя.

— Три. Или четири, сега не си спомням точно в какъв състав бяхме, когато Женя дойде при нас. Бяхме аз, още две дами, ако трябва, ще ви кажа имената им и техните координати, а за четвъртата, известна журналистка, не съм сигурна беше ли там в момента, или не… Известно време тя стоя с нас, после отскочи до друга компания, после пак дойде…

Колосенцев и без това знаеше всичко от думите на Игор Панкрашин — и имената на тези дами, и техните телефони. Дотук нищо ново.

— Евгения Василиевна да ви е казала случайно, че някой от присъстващите на приема се е заинтересувал от нейния накит? Може да й е направил комплимент или да е питал за цената му… Имаше ли нещо такова?

— Накитът ли? — Ала Анишченко направи движение, при което на челото на нормален човек биха се появили бръчки. Нейното обаче, очевидно натъпкано с ботокс, остана неподвижно. — Да, Женя носеше колие, та какво за него? Какво особено е имало в него? Голямо, дори тромаво за моя вкус и някак претрупано. Аз наричам такива накити „да си покажеш богатството“. Какво специално да е имало в това колие?

— Изчезнало е.

— Какво говорите? Божичко…

Ала поклати глава и на Колосенцев, кой знае защо, се стори, че тя не одобрява хората, които биха се полакомили за тази „ширпотреба“.

— Не разбирам — замислено продължи тя. — Колие като колие, към него нямаше нито обеци, нито пръстен, нито гривна, тоест дори не беше комплект. На кого е можело да потрябва?

— Евгения Василиевна не спомена ли колко струва то?

— Не, изобщо не сме го обсъждали. Тоест ние, естествено, забелязахме, че Женя най-сетне се появи с накит, но веднага заговорихме за друго и повече не се върнахме към колието. Защо, имате някакви проблеми с установяването на цената ли? Игор обаче не може да не знае стойността, нали той го е плащал.

— Откъде ви хрумна това? — напрегна се Генадий.

— Не знае ли? Не го ли е купил Игор? Кой тогава?

Очите на Ала хищно блеснаха от неподправен интерес.

— Никой не го е купувал. Евгения Василиевна го е взела под наем от бутик.

— Така-а-а ли-и? — Изумлението на Ала нямаше граници. — Вярно ли? Просто да полудее човек! Тогава съвсем определено ще ви кажа, че никой не би се полакомил за това колие и ако то е изчезнало, това е станало не защото са го откраднали, а защото Женя го е завряла някъде.

— Как стигнахте до такъв извод?

— Нима не разбирате? Накитите под наем са предимно ширпотреба, много красива, понякога дори скъпа, но пак са си обикновена ширпотреба. В Москва има няколко места, откъдето може да се вземе под наем истинско бижу, само две-три са, но там биха ви взели като залог стопроцентовата стойност на изделието плюс още проценти за наема. Ако този разкош беше истински, той щеше да струва луди пари. Нито един бутик никога — запомнете! — не би се занимавал с такъв накит. Ако камъните в тази, простете за израза, безумна красота, бяха истински, цената щеше да е невъзможна. Под наем се дават само сравнително евтини бижута. Така че, ако колието е било истинско, то не може да е било взето под наем, възможно е само да е било купено, и то за луди пари.