Прокобата Тутанкамон [bg]

Донесоха дълбок бокал за хетския офицер. Седеше с гръб към стената, с лице към мен, Небамум и придружаващите ни офицери. Зад нас се намираха двама нубийски стрелци с опнати тетиви. Отначало мъжът запя тихо на себе си и заклати глава напред-назад. И преди бях срещал хетски воини — сред наемниците, както и онези, които Ехнатон бе облякъл в женски дрехи и нарекъл свой Оркестър на слънцето. Пленникът беше просто младеж, едва ли имаше и двайсет години; на лявата си буза имаше синя татуировка. Писарят, който в момента записва всяка моя дума, ме пита защо си спомням такива подробности. Защото са картини, запечатани в съзнанието ми. Трябва да възстановя миризмата, вкуса, а след това и всичко останало се възвръща. Спомням си задушната миризма на подземието. Вонята за засъхваща кръв, изстиваща пот, на телата ни — все още настръхнали от трескавото вълнение на битката. Хетският офицер се молеше на своя странен Природен бог и отпиваше от виното. Небамум се пресегна и го потупа по китката с тоягата.

— Откъде си?

— Земята на хетите.

Небамум го удари предупредително по китката.

— Откъде си?

— От Сайл, в Делтата.

— Кой те изпрати?

— Владетелят на Двете земи — Ехнатон.

— Откъде знаеш, че е бил той?

— Носеше Пшента, Двойната корона.

— Как изглежда?

Сърцето ми подскочи, докато мъжът изреждаше черти на човек, който би могъл да бъде Ехнатон: висок, слаб, с изкривено тяло, широк ханш, издължено лице и загадъчни очи.

— Кои са най-приближените му съветници?

— Двама от вашите жреци, Куфу и Джосер. Следват го навсякъде.

— Кой друг?

— Хетски полковници. Командири от царската войска.

Мъжът отпи от виното, погледът му се премести върху мен, а в очите му прескочи искра, сякаш се забавляваше. Сигурно беше чул Небамум да споменава името ми. Остави чашата и ме посочи с пръст.