![Невидимия [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/7/0/6/nevidimiya-bg-download.jpg)
Невидимия [bg]
- Автор: Дивер Джеффри
- Серия: Линкълн Райм #5
- Год: 2003
- Язык: болгарский
- Год: Ера
- Переводчик: Марин Загорчев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Невидимия [bg]». Краткое содержание книги:
Брадатият мъж на средна възраст, който се беше крил отзад, се хвърли към него с парче метална тръба в ръката.
— Не! Помощ! — изкрещя младежът и отскочи. — Боже мили!
Нападателят замахна с тръбата към главата му.
Калвърт успя да грабне кутията от земята и отби удара. Скочи на крака и побягна. Нападателят го подгони, но се подхлъзна и падна болезнено на коляно.
— Ето ти портфейла! Вземи го!
Калвърт издърпа портфейла от джоба си и го хвърли назад, но нападателят не му обърна внимание, изправи се и пак се втурна след него. Препречваше му пътя към главната улица. Единствената възможност за отстъпление беше към сградата.
„О, Господи, мили Боже…“
— Помощ, помощ, помощ!
„Ключовете! Бързо!“
Той ги напипа в джоба и хвърли бърз поглед назад. Нападателят беше едва на десетина метра.
„Ако не отворя вратата от първия път… мъртъв съм.“
Блъсна се в металната врата и като по чудо улучи ключалката от първия път. Бързо превъртя ключа. Вратата се отвори, той влезе и я затръшна с все сила след себе си. Тя се заключи автоматично.
С разтуптяно сърце и задъхан от страх, той остана за миг, опрял гръб о стената.
„Какъв беше този, обирджия? Убиец на гейове? Наркоман? Няма значение. Няма да позволя да му се размине.“
Изтича до апартамента си. И тази врата се отвори бързо. Той влезе и заключи.
Изтича в кухнята. Грабна телефона и набра 911. След малко от слушалката прозвуча женски глас:
— Полиция и противопожарна служба.
— Някакъв мъж! Някакъв мъж ме нападна преди малко! Навън е!
— Ранен ли сте?
— Не, но трябва да изпратите полиция! Бързо!
— При вас ли е?
— Не, не успя да влезе. Заключих. Но може би още е на улицата! Побързайте!
„Какво беше това?“ — запита се Калвърт. Бе усетил въздушно течение.
Диспечерката се обади настойчиво:
— Господине, там ли сте? Можете ли…
Калвърт се обърна към вратата и изпищя. Брадатият с тръбата, застанал на няколко крачки от него, спокойно издърпа кабела на телефона от контакта. „Вратите! Как ги е отключил?“
Калвърт отстъпи, допря гръб до хладилника — нямаше повече накъде.
— Какво? — прошепна, като забеляза белега на шията на нападателя и срасналите му пръсти. — Какво искаш?
Нападателят не му отговори, огледа се — първо към кухненската маса, после към масичката в хола. По лицето му се изписа задоволство. Сетне се обърна и небрежно замахна с тръбата към вдигнатите ръце на Калвърт.
Движеха се безшумно.
Две коли с по двама полицаи.
Сержантът беше в първата. От обаждането бяха изминали само шест минути. Въпреки че разговорът бе прекъснат, от централата веднага определиха адреса по телефонния номер.
Шест минути… Ако имаха късмет, жертвата щеше да е още жива. Ако имаха по-малко късмет, поне щяха да заварят престъпника.
Той се обади по радиостанцията:
— Сержант четири-пет-три-едно до централата. Намирам се на местопроизшествието на Девета улица.
— Прието, четири-пет-три-едно. Линейката е на път. Има ли пострадали?
— Още не знаем, край.
— Прието, край.
Той изпрати един от хората си отзад, за да пази задния вход и прозорците, друг остави отпред. Третият полицай го придружи във фоайето.
Ако имаха късмет, престъпникът щеше да скочи през някой прозорец и да си счупи глезена. Сержантът не беше в настроение за преследване в този хубав ден.
Намираха се в Алфабет Сити — един от най-опасните райони в Манхатън. Когато наближиха вратата, двамата полицаи извадиха оръжията си.
Ако имаха късмет, престъпникът щеше да е въоръжен само с нож. Или с нещо, подобно на доспехите на онзи наркоман от миналата седмица: пръчка и капак от кофа за боклук вместо щит.
Е, поне намериха кой да ги пусне в сградата. Една възрастна жена, приведена под тежестта на пазарска чанта, от която се подаваше огромен ананас, тъкмо излизаше. Тя примигна изненадано и задържа вратата, за да влязат.
— Нищо сериозно, госпожо — увери я сержантът.
„Ако имаме късмет…“
Апартамент 1J се намираше в дъното на коридора на първия етаж. Сержантът застана отляво на вратата. Колегата му — срещу него. Сержантът почука с изпъкналите кокалчета на пръстите си.
— Полиция! Отвори! Веднага!
Никакъв отговор.
— Полиция!
Той натисна лекичко бравата. Пак късмет. Беше отключено. Сержантът отвори рязко вратата и двамата мъже застинаха в очакване. Накрая сержантът се престраши да надникне.
— О, Боже всемогъщи — прошепна при вида на онова, което съзря в средата на хола.