![Остриетата на Кардинала [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/5/7/8/ostrietata-na-kardinala-bg-download.jpg)
Остриетата на Кардинала [bg]
- Автор: Певель Пьер
- Серия: Остриетата на Кардинала #1
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: „Litus“
- ISBN: 978-619-209-003-6
- Переводчик: Георги Цанков
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Остриетата на Кардинала [bg]». Краткое содержание книги:
Тя тръгна решително към него. Тъй като не забави ход и не смени посоката, когато се срещнаха, наложи се той да се обърне бързо и да я последва.
— Какво е сторил отново? — запита Анес.
Ханджията беше сух и слаб, макар че имаше издут като балон корем. Той носеше къса жилетка над ризата си, а на кръста му бе вързана престилка, която покриваше бедрата му.
— Благославяйте не Господа, а момчето, което дойде да ме предупреди, стопанино Леонар… Къде е Балардийо? Е, какво е сторил?
— Вътре е, госпожо.
— Защо тези хора чакат отвън?
— Защото дрехите и багажът им са в залата, госпожо.
— А каква е причината да не влизат да си ги приберат?
— Господин Балардийо не позволява на никого да припари вътре.
Анес спря.
Изненадан, ханджията направи още две крачки, преди да замръзне на мястото си.
— Какво говорите, стопанино Леонар?
— Както ви казвам, така е, госпожо. Заплашва да размаже главата на всеки, който отвори вратата, стига това да не сте вие.
— Въоръжен ли е?
— Има пищови.
— Пиян ли е?
Стопанинът я погледна като човек, който не е разбрал въпроса, и се бои да не сбърка с отговора.
— Искате да кажете: дали е по-пиян от обикновено?
Баронесата гневно въздъхна.
— Да, точно това искам да кажа.
— Да, мадам. Много е пиян.
— Чумата да го тръшне този пияница! Как не умее да пие с мярка! — рече тя сякаш на себе си.
— Мисля, че никога не е успявал да остане трезвен, госпожо.
— Как започна всичко?
— Ами — поколеба се ханджията… — Тези господа си седяха… Трябва да знаете, госпожо, че чудесно си бяха хапнали и виното ги направи доста приказливи…
— Добре. А после?
— Някои от приказките им не се харесаха на господин Балардийо…
— Който им го е показал, както му е присъщо. Добре, разбрах. Къде са тези господа?
Леонар се учуди.
— Не са излизали от вътре, госпожо!
— А кои са тогава тези тримата, които виждам, покрити с рани и цицини?
— Те се опитаха да се намесят.
Анес вдигна поглед към небето и отново тръгна към хана. Стопанинът побърза да я изпревари и услужливо ѝ направи път с жест.
Виждайки, че девойката има намерение да влезе вътре, един елегантен офицер, когото нищо не задържаше на мястото, освен комичността на положението, ѝ каза:
— Госпожо, не ви съветвам да минавате през тази врата.
— А пък аз, господине, не ви съветвам да ми се пречкате — отвърна нахакано баронесата.
Офицерът сви рамене, повече учуден, отколкото разсърден. Тогава Анес разбра, че е искал само да прояви галантността си. Затова смекчи тона си:
— Не се безпокойте, господине. Познавам мъжа, който е устроил клопката.
— Какво? — намеси се клиентът със смачканата шапка. — Познавате този беснеещ ненормалник?
— Мерете си думите, господине — произнесе с леден тон Анес дьо Водрьой. — Този, за когото говорите, се е погрижил за вас, а пък аз мога да продължа действията му. И няма да се отървете само със смачкана шапка.
— Желаете ли да ви съпроводя? — настоя любезно офицерът.
— Не, благодаря, господине.
— Искам да знаете, че съм готов.
Тя му поблагодари и влезе.
Прихлупена и притихнала, залата беше потънала в безредие: изпочупени столове, преобърнати маси, потрошени съдове. Петна от вино аленееха по стените — там, където бяха летели каничките. Един прозорец беше останал без стъкло. Имаше счупени подноси. В огнището шишът за печене на месо се държеше само на една скоба, а механизмът, на който се въртеше, висеше безполезен.
— Най-после! — възкликна Балардийо радостно, сякаш беше видял отдавна чакан посетител.
Триумфално властвайки над хаоса, той седеше на един стол и опрял крак на поддържаща греда, леко се поклащаше. Дублетът му от червен велур разкриваше мощна, космата и потна гръд. Мъжът се усмихваше широко и изглеждаше изпълнен с непристойна радост въпреки — или може би заради — разцепената си уста и посиненото око. Балардийо беше от хората, които се изпълват с възхита след здрав кьотек.
Той държеше в едната си ръка бутилка вино, а в другата — нещо, което приличаше на дървен крак.
— Най-после ли? — учуди се Анес.
— Дявол да го вземе. Ние те чакахме.
— Ние? Какво значи ние?
— Тези господа и аз.
Анес отмести погледа си от стария войник и се взря в малката групичка. Стана ѝ жал, толкова окаяно беше състоянието им.
Двама богато облечени мъже — без съмнение търговци — лежаха един върху друг, като че ли бяха изпаднали в безсъзнание. Друг, навярно амбулантен разносвач, не изглеждаше по-добре: ръцете и торсът му бяха потънали в големия му ракитов кош, който бе пробил с глава. Най-после, четвъртият беше сгърчен в нозете на Балардийо, а изплашеният му взор говореше, че очаква да получи поредния шамар. Баронесата го познаваше: беше ветеран от Религиозните войни, изгубил крака си; куцукайки, той посвещаваше дните си да обикаля местните кръчми.