Земя на славата [bg]

Баща му беше загинал, защитавайки стената. Тубрук го беше носил под портата. Въпреки топлото слънце Юлий потрепери. На това място имаше препалено много призраци. Чудеше се дали някога наистина ще се чувства спокойно тук, където всеки ъгъл и завой му напомняха за миналото.

Клавдия излезе тичешком от сградата, видя го и замръзна, а щом той слезе от коня, се поклони ниско. „Времето не е проявило милост към нея“, помисли си Юлий, хвана я за раменете, вдигна я и я прегърна. Беше все така едра и сръчна, но лицето й бе силно набръчкано от времето. Ако Тубрук беше оцелял, тя щеше да се омъжи за него, но възможността за щастие беше открадната от същите ножове, които му бяха отнели Корнелия.

Видя в очите й сълзи и това сякаш изтласка неговата собствена болка по-близо до повърхността. Заедно бяха споделили загубата и той беше неподготвен за силата на собствените си чувства: бяха минали години, но те отново стояха в двора, както когато въстанието на робите раздираше юга. Тогава тя беше обещала да остане и да отгледа дъщеря му и това бяха последните думи, които си размениха, преди той да замине.

— Измина много време, без да чуем нищо от теб, Юлий. Не знаех къде да изпратя новините за майка ти — каза тя. Сълзите се търкаляха по страните й и той я прегърна по-силно.

— Аз… знаех, че предстои. Тежко ли беше?

— Накрая говореше за теб и намери успокоение в Юлия. Не усети болка, никаква.

— Радвам се — отвърна тихо той. Майка му беше далечна фигура от толкова време, че се изненада колко много му липсва възможността да я види отново, да седне до леглото й и да й разкаже подробностите от Испания и битките, които беше видял. Колко пъти беше идвал, за да й разказва какво прави с живота си? Дори когато болестта беше отнела разума й, тя сякаш го чуваше. Сега си нямаше никого. Нямаше баща, към когото да се затича, нито Тубрук, за да се смее на грешките му, никой, който да го обича безгранично, не беше останал на този свят. Болеше го за всички тях.

— Къде е Юлия? — попита той.

На лицето на Клавдия се изписа гордост и любов.

— Язди навън. Излиза в гората всеки път, щом може. Прилича на Корнелия, Юлий. Същата коса. Понякога, когато се засмее, все едно ме връща трийсет години назад и тя е отново с мен. — Забеляза напрежението му и го разбра погрешно. — Никога не я оставям да язди сама. Двама слуги винаги я пазят.

— Ще ме познае ли? — попита Юлий, внезапно притеснен. Погледна към портите, сякаш самият им разговор щеше да доведе момичето. Спомняше си дъщеря си съвсем смътно, отпреди да я остави на грижите на Клавдия: крехко момиченце, което беше успокоявал, докато майка й лежеше в тъмното. Споменът за малките й ръчички, обвити около врата му, беше необикновено силен.

— Да, сигурна съм. Винаги иска да й разказвам за теб и аз й разказвам, колкото мога. — Погледът й премина покрай него и тя се взря в Октавиан, който стоеше при конете.

— Октавиан? — попита тя, учудена колко се е променил.

И преди той да може да се възпротиви, се втурна към него и го прегърна. Юлий се засмя на притеснението на младежа.