Лунен ловец [bg]

Думите на Сю се процеждаха през спомените за сиви стени и черен килим. Миризмите ставаха видими като избледнял акварел. Бяха спомен за един ярко фокусиран и чужд свят.

— Забави ход, щом дочу гласа ми — продължи тя, — но нещо друго привлече вниманието ти. Не знам какво. Насочи се към прозореца в дъното на коридора. Движеше се толкова бързо, че едва те виждах. Но можех да те почувствам — тонът й съдържаше странна нотка. Погледнах я. Обгърна тялото си с ръце и потръпна. — Буквално усещах движенията ти. Чувствах тревогата ти. Хванат в капан. Преди да мога да реагирам, ти се засили и мина…

— Направо през прозореца — довърших изречението тихо, дистанцирано.

Сега си спомних. През прозореца бях видял луната и исках да я стигна. Имах нужда да я докосна, да се оставя да ме погали. Скочих и полетях нагоре. Стъклото на прозореца бе като хартия. Не бе никаква пречка за мен.

Сю кимна.

— Ужасих се. Намирахме се на деветия етаж! — Тя пристъпи към мен и сетивата ми се изпълниха с карамфиловото ухание на гордостта заедно със стабилна доза страх. — Втурнах се към прозореца. Не повярвах на очите си. Видях те да скачаш в пространството и да се приземяваш на покрива на болницата отсреща. От другата страна на улицата!

Гласът й издаваше почуда, но мирисът все още бе на гордост.

Разбирах, че е много необичайно. Наистина. Но тогава не усещах никакво напрежение. Беше си някакъв среден скок. Нищо особено.

— Усетих скока ти, усетих как мускулите ми реагират и дъхът ми се учестява. Беше невероятно. Прекрасно. Като полет, но по-хубаво.

Кимнах, все още унесен в спомена. Чувствах се свободен. Бях затворен прекалено дълго време и най-сетне бях свободен. На свой ред потръпнах.

— Притича до другия край на покрива и после не знам къде изчезна. Усещах, че се отдалечаваш, но те загубих от поглед.

Знам къде бях отишъл. Нуждаех се от дървета. Нуждаех се от месо. Подхванах разказа оттам, където Сю го бе прекъснала. Дочувах собствените си думи отдалеч, сякаш разказвах филм.

— Нуждаех се от нощта. Бях затворен твърде дълго — чух се да казвам.

Сю кимна в знак на съгласие и отново обви ръце около себе си.

— И аз го почувствах — внезапно се усмихна. Усмивката й бе прекрасна. — Господи, беше толкова приятно да тичаш. Усещах как мускулите ти се опъват, тялото ти се движи и беше толкова невероятно… неописуемо. — Погледна към мен. Усмивката й бе лъчезарна. Мандарини и карамфил, собственият й аромат на лятна гора. Изключително възбуждаща комбинация. — Защо си се сврял в тази стая? На теб ти харесва навън. През нощта. Чистият въздух, мирисът на дървета и камъни… до снощи дори не подозирах, че камъните могат да миришат. Но останах до прозореца, след като се скри от погледа ми. Можех да те усетя, да те почувствам. Да усещам миризмите чрез твоя нос, да виждам с твоите очи. Е, всъщност не е съвсем вярно. Не точно виждах, но усещах реакцията ти на това, което виждаш. Каква беше тази патица?