Лимони на масата [bg]

— Как беше Шостакович? Успя ли да заглуши копелетата?

— Хм, интересен въпрос — казах аз. — Знаеш как започва с тия мощни градации. Тогава осъзнах онова, което ти казвам за гръмките пасажи. Всички свиреха адски силно — духовите инструменти, тимпаните, големият лош барабан, но знаеш ли кое се извисяваше над тях? Ксилофонът. Тази жена на него, как само удряше с чукчето и излизаха едни чисти звуци, като на звънче. Та значи, ако я чуеш на запис, ще си помислиш, че това е дело на модерната техника — спотлайтинг ли, как там го наричат. В залата обаче разбираш, че всичко си е точно както Шостакович го е замислил.

— Значи добре си прекарал, а?

— Това обаче ме накара да осъзная, че най-важна е височината на тона. Пиколата се извисява по същия начин. Не зависи само от силата на кашлянето и кихането, но и с каква музикална тъкан се състезават. Което означава, че дори на най-силните части не можеш да се отпуснеш.

— Трябват ти дражета против кашлица и една напудрена перука — каза Андрю. — В противен случай, знаеш ли, мисля, че ще се превърнеш в злобен ръмжащ откачалник.

— Кой да ми го каже! — отвърнах аз.

Той разбра какво имам предвид. Нека да ви обясня за Андрю. Живеем заедно вече двайсет години, ако не и повече. Когато се запознахме, и двамата наближавахме четирийсет. Той работи в мебелната експозиция на музея „Виктория и Албърт“. Всеки ден отива дотам с колело, и в дъжд, и в пек. По пътя прави две неща: слуша на уокмена си книги на касети и събира съчки за камината. Знам, че звучи неправдоподобно, но в повечето дни успява да напълни кошницата си, която ни стига за цяла вечер. Та значи върти педалите от едно цивилизовано място до друго и докато слуша касета 325 от „Даниъл Деронда“5, постоянно е нащрек за съкращения в текста и за откъртени клони.

Но това не е всичко. Макар Андрю да знае много преки пътеки, където има в изобилие дърва за огрев, той прекарва ужасно дълго време в най-натоварения трафик. А нали ги знаете шофьорите на коли: внимават само за другите коли. Е, и за автобусите и камионите, разбира се; понякога за мотоциклетистите; за велосипедистите — никога. Това влудява Андрю. Седят си на задниците, бълват пушеци, сами в цяла кола, и създават задръстване от нехаещи за екологията егоисти, които постоянно се опитват да свърнат в трите свободни педи отстрани, без да ги е грижа, че минават велосипедисти. Андрю им крещи. Андрю, моят възпитан приятел, съквартирант и бивш любовник, Андрю, който е прекарал половин ден с реставратора над някоя изящно инкрустирана мебел, Андрю, в чиито уши звучат викториански изречения от разцвета на епохата, набива спирачка и кресва: