Добрият вълк [bg]

Майлс понечи да излезе. Чувството за вина я разяждаше отвътре.

— Майлс? — спря го тя.

Той се обърна.

— Йенс каза, че Лешек и Соня също са тръгнали натам.

— Към Маями ли?

— Да.

— Откъде знаят…

— Йенс нямаше време да обясни. Но говорил с Лешек… Ще отидат…

Майлс знаеше продължението, но я остави да го каже на глас.

— Хектор и Арон може също да са с тях — рече тя.

— Какво искаш да направим? — попита той.

— Може да опитаме — промълви тя.

— Да се свържем с Томи.

— Да, нека полицията в Маями ги залови.

— За какво говорите? — прозвуча гласът на Алберт, който седеше в инвалидния стол на прага и гледаше ту Софи, ту Майлс.

Нищо, просто си приказваме — така искаше да отговори тя. Вместо това замълча.

— Искам да говоря с мама насаме — Алберт помоли Майлс.

Майлс излезе от стаята.

— Мамо?

Тя искаше да излъже, искаше да се предпази. Очите на Алберт бяха ясносини. Не беше толкова отдавна мигът, когато тя ги видя за първи път. Преди седемнайсет години в едно болнично легло. Когато ги погледна, я обхвана чувство, че са се виждали и преди. Че вече го познава. Там, в онзи миг, както повечето жени на света, тя обеща винаги да го закриля, никога да не го предава и да се грижи да е в безопасност.

И в трите направления се беше провалила.

— Мамо, защо не ми каза?

— Не знам — прошепна тя.

— Напротив, знаеш.

— Трябва да продължим живота си, Алберт. Ти и аз. Не можем да се опълчим на дон Игнасио… Нищо не можем да направим…

— Да си продължим живота, ти и аз?

Тя искаше да каже нещо, но той продължи:

— За вечни времена… Ти и аз? Погледни ме, мамо. Аз нямам живот…

Софи пак отвори уста, Алберт поклати глава.

— Не, чакай… Ти го размени за мен. Предаде го на Игнасио и ме освободи… Единственото, за което помолих тогава, беше да му помогнем да се прибере. Дължим му го, дължим го на себе си… И ти обеща…

— Животът ни може да бъде по-добър — каза тя прегракнало. — Дължа на теб повече, отколкото дължа на Лотар и на когото и да било друг.

— Едното не изключва другото — възрази той.

Тя го погледна. Цялото му същество я молеше да прояви здрав разум.

— Напротив, Алберт, изключва го.

Той страдаше, личеше си.

— Срамувам се, мамо. Не ме карай да се срамувам.

Тя внезапно осъзна, че няма какво да му отговори. Тя бе тази, която се срамуваше. Срамът трябваше да бъде неин, не негов. Софи го погледна. Той седеше на стола. У него винаги имаше нещо уверено, нещо ясно и естествено. Но не и сега. Сега изглеждаше победен. Дълбоко измъчен. Предаден от нея… предател спрямо Лотар… наранен.

— Няма от какво да се срамуваш — заекна тя неубедително.

Той сякаш не я чу, мислите му бяха някъде другаде.

— Четири и двайсет е — започна тихо. — Сряда е. Последния час имахме шведски. Прибирам се с колелото от училище. Може би Густав ми прави компания. Топло е и приятно. Колелото цъка, асфалтът е нов… Карам нагоре по склона. Това е най-трудната част… Вкъщи приготвям нещо за хапване, слушам музика в кухнята, силно, вратата на верандата е отворена към градината… Преобличам се, отивам до тенис залата. Играя с приятели, весело е, забавлявам се… Може би печеля, но това няма значение. Щастлив съм, когато се прибирам, някак свободен. Анна идва. Изкъпвам се, преобличам се, двамата вечеряме на терасата. Ти си идваш. Седим и си приказваме. Двамата с Анна взимаме влака за центъра, отиваме на кино… Всичко е лесно, всичко е нормално.