Ана Каренина

Облонски обядва в къщи; разговорът беше общ и жена му говори с него, като се обръщаше на „ти“, а не както по-рано. В отношенията между мъжа и жената си оставаше същата отчужденост, но вече не ставаше дума за раздяла и Степан Аркадич виждаше, че е възможно да се обяснят и помирят.

Веднага след обеда дойде Кити. Тя познаваше Ана Аркадиевна, но много малко, и идваше сега у сестра си не без страх при мисълта как ще я посрещне тая петербургска светска дама, която всички толкова хвалеха. Но тя се хареса на Ана Аркадиевна — това пролича веднага. Както изглежда, Ана се любуваше на нейната хубост и младост и преди още Кити да се опомни, тя вече се чувствуваше не само под нейното влияние, но чувствуваше, че се е влюбила в нея, както са способни да се влюбват младите момичета в омъжените и по-възрастни дами. Ана не приличаше на светска дама или на майка на осемгодишен син; по гъвкавостта на движенията, по свежестта и постоянното оживление на лицето й, което избиваше ту в усмивката, ту в погледа, тя би приличала по-скоро на двадесетгодишно момиче, ако не беше сериозният, понякога тъжен израз на очите й, който поразяваше и привличаше Кити. Кити чувствуваше, че Ана е съвсем естествена и не крие нищо, но че у нея има някакъв друг, висш мир на недостъпни за нея интереси, сложни и поетични.

След обеда, когато Доли влезе в стаята си, Ана бързо стана и се приближи до брат си, който палеше пура.

— Стива — каза му тя, като смигна весело, прекръсти го и посочи с очи вратата. — Върви и Бог да ти помага.

Той я разбра, хвърли пурата и изчезна зад вратата.

Когато Степан Аркадич излезе, тя се върна на дивана, дето седеше заобиколена от децата. Дали защото децата бяха видели, че майка им обича тая леля, или защото самите те чувствуваха особената прелест в нея, но двете по-големи, а след тях и по-малките, както се случва обикновено с децата, още преди обеда се бяха залепили за новата леля и не се отделяха от нея. И те измислиха нещо като игра, която се състоеше в това, да седнат колкото може по-близо до леля си, да се докосват до нея, да държат малката й ръка, да я целуват, да играят с пръстена й или поне да се докосват до гънките на роклята й.

— Хайде сега да седнем както по-рано — каза Ана Аркадиевна и седна на мястото си.

И Гриша отново завря глава под нейната ръка, допря я до роклята й и засия от гордост и щастие.

— Значи, кога ще бъде балът? — обърна се тя към Кити.

— Идната седмица, и то прекрасен бал. Един от ония балове, на които винаги е весело.

— А нима има такива балове, на които винаги е весело? — с нежна ирония попита Ана.

— Странно е, но има. У Бобришчеви винаги е весело, у Никитини също, а у Межкови винаги е отегчително. Нима не сте забелязали?

— Не, мила, за мене вече няма такива балове, дето да е весело — каза Ана и Кити видя в очите й оня особен мир, който не й бе познат. — За мене има такива балове дето не е толкова тежко и отегчително…

— Как може на вас да бъде отегчително на бала?

— Защо пък на мен е да не може да бъде отегчително? — попита Ана. Кити схвана, че Ана знае какъв отговор ще последва.