Ана Каренина

— Доли, колко се радвам, че те виждам!

— И аз се радвам — каза Доли, като се усмихваше едва-едва, и по израза на Аниното лице се мъчеше да разбере дали тя знае. „Сигурно знае“ — помисли си тя, доловила съчувствие върху лицето на Ана. — Е, да вървим, ще те заведа в твоята стая — продължи тя, като се стараеше да отдалечи колкото е възможно минутата на обяснението.

— Гриша ли е това? Боже мой, колко е порасъл! — каза Ана, целуна го и без да снема очите си от Доли, спря се и се изчерви. — Не, позволи ми да не ходя никъде.

Тя свали шалчето и шапката си, но понеже я закачи за една къдрица от черните си, виещи се коси, завъртя глава, за да я откачи.

— Но ти сияеш от щастие и здраве! — каза Доли почти със завист.

— Аз ли?… Да — каза Ана. — Боже мой, Таня! Връстница на моя Серьожа — прибави тя, като се обърна към дотичалото момиченце. Взе го на ръце и го целуна. — Прелестно момиченце, прелест! Но покажи ми всичките.

Тя ги наричаше по име и си спомняше не само имената, но и годините, месеците, характерите и боледуванията на всички деца и Доли не можеше да не оцени това.

— Добре, да отидем при тях — каза тя. — Жалко, че Вася спи сега.

След като видяха децата, те седнаха, вече сами, в гостната на кафе. Ана посегна към чинийката, после я отстрани.

— Доли — каза тя, — той ми разправи вече.

Доли погледна студено Ана. Сега тя очакваше престорено-съчувствени фрази; но Ана не каза нищо подобно.

— Доли, мила! — каза тя. — Не искам нито да ти говоря за него, нито да те утешавам; не бива. Но, миличка, аз просто те съжалявам, съжалявам те искрено!

Иззад гъстите ресници на блестящите й очи изведнъж се показаха сълзи. Тя седна по-близо до снаха си и улови ръката й с малката си енергична ръка. Доли не се отдръпна, но лицето й не променяше сухия си израз. Тя каза:

— Не можеш ме утеши. Всичко е изгубено след това, което стана, всичко е изгубено!

И щом каза това, изразът на лицето й изведнъж се смекчи. Ана вдигна сухата, мършава ръка на Доли, целуна я и каза:

— Но, Доли, какво да се прави, какво да се прави? Как да се постъпи по-добре при това ужасно положение? Ето за кое трябва да се помисли.

— Всичко е свършено и повече нищо — каза Доли. — И разбери, най-лошото е, че аз не мога да го напусна; свързана съм с децата. А не мога и да живея с него, измъчвам се, като го видя.

— Доли, миличка, той ми разправи, но аз искам да чуя и от тебе, кажи ми всичко.

Доли я погледна въпросително.

Върху лицето на Ана личаха непресторено съчувствие и обич.

— Добре — изведнъж каза Доли. — Но аз ще започна отначало. Ти знаеш как се омъжих. С възпитанието на maman бях не само невинна, но и глупава. Не знаех нищо. Знам, разправят, че мъжете разказвали на жените си целия си по-раншен живот, но Стива… — тя се поправи — Степан Аркадич не ми каза нищо. Няма да повярваш, но аз досега мислех, че съм единствената жена, която той е познавал. Така живях осем години. Разбери, че не само не подозирах изневяра, но я смятах невъзможна и ето, представи си, при такива разбирания да узнаеш изведнъж целия ужас, цялата мръсотия… Разбери ме. Да си уверена напълно в щастието си и изведнъж… — продължи Доли, като задържаше риданията си — да получиш писмо… негово писмо до любовницата му, до моята гувернантка. Не, това е ужасно, ужасно! — Тя бързо извади кърпичката и закри лицето си с нея. — Разбирам да е било само увлечение — продължи тя, като помълча, — но да ме мами обмислено, хитро… и то с кого?… Да продължава да е мой мъж заедно с нея… това е ужасно! Ти не можеш да разбереш…