Съкровището на Аптор

…макара медна тел се размотава върху черните плочки. По дяволите, искам да се махна оттук. Да изтичам покрай черните колони, да зърна приличната на пещера зала и огромната черна статуя в другия край, тънеща в сенки. Мъже в черни одежди крачат наоколо. Не ми се ще да се моля този следобед. Аз съм пред вратата; над нея има черен диск с три бели очи. Сега — през вратата и нагоре по черните каменни стълби! Дали ще има някой там? Жив късмет ще е, ако намеря самия Старец. Още една врата с черен кръг отгоре. Отварям я бавно, със студена пот по дланите. Вътре стои мъж и гледа към голям екран. По екрана се движат някакви фигури. Не ги виждам добре, той ми пречи. О, още един. Ха!…

— Не зная как да го нарека: успех или провал — казва единият.

— Скъпоценните камъни на сигурно място ли са или са изгубени?

— Ти какво би казал? — пита първият. — Вече не знам. — Той въздиша. — Не съм отделял очи от екрана откакто излязоха на брега, вече повече от два часа. Всяка измината от тях миля смразява кръвта ми.

— Какво ще докладваме на Въплътения Хама?

— Би било глупаво да му казваме каквото и да било. Просто не знаем.

— Е — казва другият, — още можем да разчитаме на град Нова Надежда, след като те се отърваха от онази суперамеба.

— Сигурен ли си, че наистина са се отървали?

— След облъчването, което суперамебата получи над онова открито атомно огнище? Тя направи всичко възможно да стигне до пристана. После просто се изпържи и стана на парчета.

— И до каква степен те са в безопасност сега? — пита другият.

— Все още нищо не мога да кажа.

Нещо проблясва на масата до вратата. Да, ето го. В купчината вехтории виждам парче метал във формата на подкова. Точно това ми трябва. И самозалепваща лента, по дяволите! Бързо, преди да са ме видели. Чудесно. Сега затваряме вратата баавно. Ооп. Щракна. Хайде, тръгваме — с невинен вид, в случай че излязат. Дано Старецът не гледа насам. И дано не излязат. Надолу по стълбите; черните каменни стени тичат назад. През другата врата — навън в градината: тъмни цветя, лилави, тъмночервени, някои нашарени със синьо, и големи каменни урни. О, по пътеката идват жреци. Оооп още веднъж, ето го Дъндърхед4. Ще ми каже да влизам да се моля. Ще се скрия зад тази урна. Ето така. Какво ще правя, ако ме спипа? Наистина, сър, няма нищо под одеждата ми на хористка. Я да надникна.

Съвсем, съвсем лека въздишка на облекчение. Не трябва да вдигам шум. Отидоха си. Да разгледаме плячката. Черната каменна урна има дръжка. Тя е около осем фута висока. Едно, две, три — скок!… Дръж се… Тегли. Опитай се да се качиш горе. Ето така. Хладен камък между пръстите на краката ми. И надниквам над ръба — пълна е с боклуци. Сърцето ми ще се пръсне. Ще се пръсне. Ще се пръсне.

Трябва да е някъде тук, ако добре съм запомнил. Рови, рови, рови. Влажната почва приятно гали дланите ти. Ох! Пръстът ми! Ето я. Кафява книжна торба под черната пръст. Издърпай я! Всичко ли е вътре? Отвори я; надникни! На дъното, сред гънките на хартията ситни късчета мед, няколко по-дълги парчета желязо парче дърво, няколко гвоздейчета. Мръсната ми ръчичка добавя към тях макарата медна жица и парчето метал във формата на подкова. Пъхни торбата под дрехата си и… а как по дяволите ще сляза сега? Все забравям. Завъртам се, изкатервам се на ръба, така, и се пускам… По дяволите, дрехата ми се закачи на дръжката.