Съкровището на Аптор
- Автор: Дилейни Самуел
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юрий Лучев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Съкровището на Аптор». Краткое содержание книги:
Пред тях, върху разрушената стена, се четеше надпис между виолетови трилистни детелини:
АТОМНАТА ЕНЕРГИЯ ЗА БЛАГОДЕНСТВИЕТО НА ЧОВЕКА
Гредите извиваха встрани, после надолу и се съединяваха с други. Ийми се подпря на колене и длани и се приготви да се спусне върху следващия бетонен участък. Той забеляза нещо, подсвирна тихо, но продължи. След него идваше Урс. Като видя какво бе забелязал Ийми, ръката му се стрелна към гърдите на Гео и сграбчи камъка.
Гео го хвана за китката:
— Това няма да ни помогне сега. Какво има?
Урс затаи дъх и бавно продължи надолу, без да отговори. Гео чевръсто го последва.
Плетеницата от греди, над която се озоваха, бе покрита с гъсто, треперещо вещество. Едри пихтиести капки висяха от стоманените траверси и проблясваха пад заревото. Те трептяха, изпускаха дим, откъсваха се и пропадаха в мрака. Тук-там някоя получовешка фигура се надигаше да се озърне, да изтласка общото туловище напред, но бързо губеше очертания и се разтваряше в пихтията. Грамадно и шумно, то се мъкнеше напред, озарено от бледото сияние; на места провисваше между гредите, изпускаше дим, части от него се сгърчваха и се откъсваха. Гео се канеше да продължи, но извика:
— Чакайте малко!
То бе спряло. Претърколи се в жълтеникавата светлина, провисна, изпусна пушек и замря.
— Май не може да продължи, а? — попита Урс.
— Не ми се вярва — отвърна Гео.
В оранжевите отблясъци се надигна скелет със свличаща се от костите плът. Той залитна, изпусна пара и пльосна в дълбоката стотици метри сянка. Гео се държеше здраво за гредата пред себе си.
Оранжевата светлина ярко очертаваше китката и ръката му до лакътя, откъдето започваше сянката.
Това, което се случи после, го накара така силно да стисне гредата, че по челото му изби пот. Ненаситното туловище, въоръжено вече с пипала, се придвижи на тласъци до нащърбения край и се хвърли върху плетеницата от железа, която се наклони към тях. Те отскочиха.
То спря.
Кипеше, гореше, гърчеше се. Внезапно се изхлузи, димейки между железата. Опита се да се прехвърли горе. Човешки фигури заскачаха да се уловят за края на платното, не сполучиха и се стрелнаха надолу като трасиращи куршуми. То метна огромно пипало назад към пътя, но то се оказа късо и се стовари с плясък долу. Цялото туловище се разтресе. Изплъзна се от железата. Пипалата се увиваха около тях и се размахваха из въздуха. Накрая то се пръсна на десетки късове, които полетяха надолу и се изгубиха в бездната.
— Ръката ми изтръпна — оплака се Гео и пусна гредата.
Изкатериха се обратно на пътя.
— Какво всъщност стана? — попита Ийми.
— Каквото и да е, радвам се, че свърши — заяви Урс.
Нещо изтрополя в тъмнината пред тях.
— Това пък какво беше? — трепна Урс.
— Спънах се — каза Гео.
— В какво? — попита Урс.
— Няма значение — отвърна Гео. — Да вървим.
След петнайсет минути стигнаха стълбището към долното шосе. Оказа се, че Ийми има отлична памет и цял час уверено ги води обратно по разклоните.
— За бога — рече Гео, разтривайки ръката си. — Май съм стискал онова желязо по-силно, отколкото трябва. Адски ме боли.
Урс погледна дланите си и ги потри.
— Чувствувам ръцете си някак особено — обади се Ийми. — Като изгорели от слънцето.
— Това е нищо — отвърна Гео. — Нямаш представа как ме боли.
След двайсет минути Ийми спря:
— Ето, тук някъде трябва да е.
— Ехей! — извика Урс. — Ето го Снейк!
Те се втурнаха напред, а момчето скокна от парапета. То сложи ръце на рамената им, засмя се и ги задърпа напред.
— Извади късмет ти — каза Урс. — Да беше дошъл с нас, че да видиш.
— Той е бил с нас духом, ако не телом — засмя се Гео. Снейк кимна.
— Какво си ни задърпал? — попита Урс. — Я слушай сега, ако ще получаваш от време на време такива главоболия, защо не ни научиш какво да правим с тия мъниста? — Той посочи скъпоценните камъни на вратовете на Ийми и Гео.
Но Снейк продължаваше да ги тегли.
— Иска да побързаме — каза Гео. — Да видим защо.
Пропадналият под нравеше невъзможно слизането през „Ню Едисън“. Но надземният път, макар и несигурен, се спускаше надолу и те тръгнаха по него. На два пъти се пропукваше под самите им нозе и трябваше да се катерят но парапета. Тук не светеше нито една лампа, но от време на време зърваха окъпаната в лунна светлина река, проблясваща измежду сградите. Най-накрая стигнаха до непреодолимо широка пукнатина. На четири фута под усукания парапет видяха улицата, която водеше към крайречния квартал. Един след друг Снейк, Иймни Урс се прехвърлиха долу. Щом стъпи на земята, Урс, смръщен от болка, разтри дланите си.