Съкровището на Аптор
- Автор: Дилейни Самуел
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юрий Лучев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Съкровището на Аптор». Краткое содержание книги:
Мина още много време. Той се надигна, седна в края на леглото и се огледа. Стаята беше съвсем празна; нямаше нито прозорци, нито видими врати. Той се приближи до мястото, откъдето жената бе излязла, но не забеляза никаква следа или пролука. В долния край на леглото видя изпраната си и изгладена туника. Нахлузи я през глава, помагайки си със здравата ръка. По-трудно се оказа да стегне колана, но той закачи катарамата на единия си пръст, а с останалите придърпа ремъка. Отстрани закачи празната си кожена кесия.
Мечът му го нямаше.
Някакво нереално усещане, бяло като стените на стаята, го изпълни като смес от вода и мляко. Той отново обиколи помещението, но не откри изход.
Зад него се чу звук и когато се обърна, видя жената с малките очи, застанала на прага на триъгълен вход.
— Облякъл си се — усмихна се тя. — Отлично. Ще дойдеш ли с мен, или си уморен? Ако се чувствуваш добре, ще хапнеш и ще видиш приятелите си. Ако не искаш, мога да ти донеса храната тук…
— Ще дойда — прекъсна я Гео.
Той я последва в също тъй блестящ коридор. При всяка стъпка петите й докосваха края на бялата роба. Струваше му се, че неговите боси ходила вдигат повече шум по хладните каменни плочи отколкото нейните. Изведнъж се озоваха в обширно помещение с пейки. Беше параклисът на Арго. Имаше нещо необичайно в олтара, разположен в дъното. Всичко бе подредено с простотата, присъща на хора, за които външният вид на нещата е без значение. Той седна на една скамейка.
— Почакай тук — каза тя и изчезна в друг коридор. Върна се, следвана от Снейк. Щом жената се скри отново, Гео и четириръкото момче се спогледаха мълчаливо. Искаше му се момчето да каже нещо и това желание се превърна в живо кълбо в стомаха му. Той самият не бе в състояние да продума.
Тя се върна отново, този път с Урс. Снажният моряк пристъпи в параклиса, видя Гео и възкликна:
— Приятелю!… Какво…
После бързо се приближи до Гео и сложи топлите си ръце на раменете му.
— Как… — опита се да каже той, но не можа и тръсна глава.
Най-неочаквано Гео се разсмя и потупа превръзката със здравата си ръка.
— Госпожа Медуза все пак успя да си гризне мъничко от мен, а?
Урс взе здравата ръка на Гео и я заоглежда. После долепи своята до нея и ги сравни. И двете бяха бледи.
— Май никой от нас не е напълно здрав. Аз пък взех, че дойдох на себе си, докато ми чистеха струпеите. Гледката никак не ми хареса и побързах отново да заспя.
Влезе Ийми.
— Ей, тъкмо се чудех… — Той млъкна, после подсвирна. — Ти май здравата си загазил, братко.
Неговите ръце изглеждаха така, сякаш са били потопени почти до лактите в белина, по-нагоре имаха нормалния си виолетово-кафеникав цвят.
— Как е станало това? — попита Урс.
— Когато се придвижвахме по оная проклета греда като циркови въжеиграчи — обясни Ийми, — телата ни са били в сянка и лъчите са засегнали само ръцете ни. Очевидно това е радиация с много точно насочване, непроникваща през желязо, но…
— Много точно какво? — недоразбра Урс.
— Това съм го учил — засмя се Ийми. — Имам нещо интересно и за теб, Гео.
— Само кажи къде сме, по дяволите — каза Урс.
— Намираме се в посветен на Арго манастир — отговори му Ийми. — На другия бряг на реката, срещу град Нова Надежда.
— Това име ми звучи познато — намеси се Урс, но Снейк го стрелна с очи и той млъкна, после се намръщи.
— Ние знаехме, че сте в град Нова Надежда — каза сляпата Жрица. — Намерихме ви край реката, след като успяхте да я преплувате. Мислехме, че ще умрете, но очевидно имате по-големи съпротивителни сили от жителите на Аптор. След това ви доведохме тук все още живи и направихме каквото можахме, за да облекчим болките от изгарянията на смъртоносния огън.
Скъпоценният камък на Ийми също бе изчезнал от врата му. Гео сякаш отново почувствува допира на ръцете във водата, които свалиха връвта от шията му. Ийми навярно бе направил същото откритие, защото плъзна пръсти към гърдите си и погледна Гео.
— Моля господата да дойдат с мен — каза сляпата Жрица на Арго. — През изминалите два дни сме ви хранили само чрез венозни вливания. Сега вече можете да ядете.
Тя свърна по друг коридор и те я последваха. Пристигнаха в още по-голяма зала с бели мраморни скамейки и дълги бели маси.
— Това е манастирската главна столова — обясни тяхната водачка. — Една от масите е сложена за вас. Вие, естествено, няма да се храните заедно с другите жрици.