Последният континент
- Автор: Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Серия: Светът на диска #22
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последният континент». Краткое содержание книги:
Тук е горещо. И сухо… Много сухо. Някога имало някакво си нещо, наричано Мокрото, но никой вече не вярва в него. И на практика всичко, което не е отровно, е смъртно опасно. Тук обаче е най-хубавото местенце в целия скапан свят, нали така? И то ще загине след броени дни, освен ако…
Но кой е героят, крачещ по червеникавата пустош? Шампион по стригане на овце, приказен ездач, пътен боец, пияч на бира, бандюга… Мъж с шапка, чийто Багаж топурка след него с мъничките си крачета.
Да… Между тази страна и довяната от вихъра разруха е застанал само Ринсуинд, нескопосаният магьосник, който дори не може да напише правилно занятието си. Единственият герой, който е останал наоколо.
И все пак… Няма проблеми, а?
Ринсуинд се обърна. Зад него нямаше никой. После сведе поглед. Арбалетът беше насочен почти отвесно нагоре към ноздрите на носа му.
— Джудже?… — промълви неуверено.
— Да имаш нещо против джуджетата?
— Кой, аз ли? Ами! Някои от най-добрите ми приятели щяха да са джуджета, ако изобщо имах приятели. Аз съм Ринсуинд, между другото.
— Я глей… Аз пък съм голям кибритлия. И повечето дружки ми викат Лудия.
— Просто Лудия ли? Това е доста… странно име.
— Не е име.
Ринсуинд оглеждаше ненатрапчиво непознатия. Нямаше съмнение, че е джудже, макар да не се виждаха традиционните брада и шлем. Затова пък изобилстваха други издайнически дреболии. Брадичка, с която можеш да трошиш орехи. Застинала свирепа гримаса. И разбира се, ако другото останеше незабелязано, стигаше и че главата му е някъде около стомаха на човека. Лудия носеше кожени дрехи, но също като колата те бяха почти изцяло покрити с метални капси и шипове. Където ги нямаше, беше окачено оръжие.
Джуджето наклони глава настрани и се заслуша.
— Да пукнат дано, настигат ме. — Пак се вторачи в магьосника и попита: — Ей, ти как си в стрелбата с арбалет?
Личеше, че отговорът „зле“ е най-бързият начин да си докараш последните неприятности в живота.
— Страхотен съм — мигновено заяви Ринсуинд.
— Скачай в колата. Ей, знаеш ли, от години се размотавам по тоя път, ама ти си първият, дето се престраши да ме спре.
— Интересно, интересно… — промълви сговорчиво магьосникът.
Малкото пространство под люка бе почти изцяло натъпкано с още оръжия. Лудия избута Ринсуинд в едно ъгълче, надникна през кюнеца, служещ му за перископ, и подкара конете. Храстите задраскаха по колелата, могъщите животни извлякоха колата обратно на пътя и започнаха да набират скорост.
— Хубавци, а? — похвали ги джуджето. — Могат всекиго да надбягат и с всичката тая броня.
— Това определено е много… оригинално возило — промълви Ринсуинд.
— Въведох някои подобрения — ухили се зловещо Лудия. — Ей, господинчо, ти да не си магьосник?
— Да, в известен смисъл.
— А кадърен ли си?
Джуджето зареждаше още един арбалет. Ринсуинд се поколеба.
— Не.
— Голям късмет извади — приветливо го осведоми джуджето. — Иначе щях да те затрия. Не ги понасям аз магьосниците. Вредна сган са, нали? — Хвана ръчките на кривия кюнец и го завъртя. — Ей ги, довлякоха се — промърмори с досада.
И Ринсуинд се помъчи да надникне над темето му. В извивката на кюнеца бе закрепено парченце огледало. На пътя зад тях се появиха още няколко точици, съпроводени от друг облак червеникав прах.
— Магистрални бандити — просвети го Лудия. — Искат да ми докопат товара. Всичко крадат. Мръсниците са си мръсници, ама сред тях има и хептен гадни копелета. — Измъкна множество торби за зоб изпод грубата седалка. — Значи ти грабвай двата арбалета и излизай горе, пък аз ще се погрижа за ускорителя.
— Какво? Искаш да стрелям по хора?
— Да не искаш аз да стрелям по хора? — многозначително отвърна Лудия.
Ринсуинд изпълзя върху колата, която се друсаше жестоко. Прахолякът го задави, а вятърът се постара да му качи робата върху главата.
Мразеше оръжията, и то не само защото твърде често някой ги насочваше срещу него. Знаеше добре, че имаш ли оръжие, загазваш още по-зле. Хората тутакси те застрелват, ако си въобразят, че се каниш да им сториш същото. Но ако си с голи ръце, честичко решават първо да побъбрят. Вярно, най-често ръсят неприятни приказки, например: „Готин, изобщо не можеш да си представиш какво ще те правя след малко.“ И все пак това отнема време. А Ринсуинд можеше да употреби няколкото секунди за какво ли не. Преди всичко за да ги изживее.
Точиците в далечината се оказаха други возила, конструирани за бързина, а не за вместимост. Някои имаха по четири колела, други — по две, виждаше и някакво странно огромно колело между тесни пръти, увенчани с мъничко седло. Заемаше го мъж, който изглежда бе подбирал снаряжението си из сметища за метални отпадъци.
А пред колелото тичаше впрегната птица. Нямаше съмнение, че е значително по-висока от Ринсуинд и май се състоеше почти изцяло от крака и шия. Не отстъпваше по устрем на който и да е кон.
— Ей, каква е онази твар, по дяволите? — кресна смаяният магьосник.
— Ему! — отвърна Лудия, който се провираше из такъмите на впряга си. — Опитай се да го уцелиш, после ще си облизваш пръстите!
Колата се разтресе. Шапката на Ринсуинд отлетя в пушилката.
— Сега пък си загубих шапката!
— А така те искам! Гнусна беше!
Една стрела отскочи от желязна плоча в краката на магьосника.
— Ама те ме обстрелват!