Храмът на Хор
- Автор: Догерти Пол
- Серия: the egyptian mysteries #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Молев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Храмът на Хор». Краткое содержание книги:
Британецът Пол Дохърти, професионален историк и ерудит в областта на египтологията, чрез екзотичните си сюжети увлекателно пресъздава една от най-непознатите вълнуващи епохи от историята на древен Египет.
На власт са фараоните на Новото царство (XVI–XI в. пр.Хр.), а дъщерята на великия Тутмос I — Хатусу се бори за надмощие. В „Храмът на Хор“, втората част на поредицата „Египетски загадки“, кълбото на политическата конспирация отново трябва да бъде разплетено от египетския Шерлок Холмс — съдията Амеротке. В Тива, столицата на могъщото египетско царство, един след друг гинат учени, звездобройци, жреци, архивари и техните слуги. Кървавите екзекуции заплашват да пометат крехката хегемония на владетелката Хатусу. Някой всячески се мъчи да дискредитира еманципираната фараонка. А тронът й и без това се клати заради несъгласието на догматичната аристокрация Египет да бъде управляван от жена. Хатусу всъщност е антична феминистка — тя протяга ръце към короната не от себична алчност, а за да защити достойнството си на фараонска дъщеря и да докаже космогоничната си предопределеност да седне на трона. „Храмът на Хор“ със сигурност ще задоволи претенциите на ценителите на изисканото криминале в стил Конан Дойл и Агата Кристи, но без съмнение ще допадне и на феновете на екшъна и зрелищните сюжети.
В книгата има и психология, и мистерия, и каскади, и екзотика, и възмездие. „Египетски загадки“ безспорно има и поучителен ефект: Пол Дохърти доказва, че политическата конспирация е старинно занятие и днешните интриги във върховете на властта по света и у нас си имат своя исторически праобраз.
— Закъснявах — призна Сато.
— Има и още нещо, нали? — притисна го съдията. — Кажи ми истината.
— Дойдох тук, господарю, но бях забравил да взема храната, така че се върнах до кухнята. Изкачих пак стълбите, но не забелязах нищо необичайно. Килията на господаря Прем беше затворена и заключена.
— Винаги ли стои заключена?
— Понякога.
— Но ти каза, че той бил разсеян…
— Не и за килията, никога. Както и да е, реших, че може да е горе на покрива. Той не обичаше да го безпокоят. Качих се и надникнах.
— Какво правеше?
— Беше коленичил. Около раменете му имаше шал и си беше сложил любимата сламена шапка.
— През нощта?
— Пазеше му топло от хладния нощен въздух.
— И какво стана след това?
— Върнах се обратно тук и зачаках.
— И тогава господарят ти е слязъл?
— Да, тръгна да слиза по стълбите, но сребърният му пръстен падна и аз се спуснах да го взема. Когато се върнах, Прем вече седеше в килията си до масичката. Оставих там пръстена — той посочи малка полирана масичка точно до вратата. — Господарят ме отпрати, затвори вратата и пусна резето. След малко се чуха ония ужасни писъци — лицето на Сато се изпъна, по пълните му бузи се затъркаляха сълзи. — Останалото го знаете.
— Не, не го знам — Амеротке се усмихна: — Разказвай.
— Побягнах надолу по стълбите и изскочих от кулата. Започнах да викам. Появиха се пазачи и слуги. След това жреците…
— Кои по-точно?
— Май всички.
— И?
— Ами насилихме вратата, открихме тялото на благочестивия отец на леглото, главата му беше разбита, лицето му изподрано…
— Но нито следа от боен кривак?
— Сега ще ви кажа нещо, което никой не знае… — Сато шумно отпи от чашата си. — Не съм казвал на никого, но Прем имаше боен кривак с лапа от пантера в края…
— Какво!?
— Ами аз току-що си спомних — заекна Сато. — Господарят често се шегуваше за него. Казваше, че му напомнял за времето на Хиената, за войните и глада.
— Значи кривакът е изчезнал?
— Да, господарю, няма го.
Амеротке стана и отиде до прозореца. Всичко се връзваше, с изключение на бягството на убиеца. Погледна през рамо. Вратата на килията още не беше поправена и той виждаше как е била насилена. Но как беше успял убиецът да избяга? Надникна през прозореца. Дори на един умел войник щеше да му трябва време да завърже въже и да се спусне долу, а при това ръцете и коленете му щяха да се разранят от острите камъни.
— Заведи ме да видя покрива на кулата!
Сато остави чашата си с бира и го поведе по стълбите. Терасата на покрива беше плоска и заобиколена с висока стена с тесни бойници за стрелци с лъкове. В средата имаше малка масичка, поизкривена от времето. Слугата обясни, че Прем я е използвал за картите и таблиците си. Амеротке се доближи до стената и погледна навън. Следобедът преваляше, лекият вятър беше прохладен и свеж. От кулата имаше чудесен изглед към Тива. Съдията зърна веещите се флагове над Дома на вечността, златния обелиск, алеята на сфинксовете, големите червени пилони за знамена на храмовете. Приведе се напред, зави му се свят. В основата на кулата нямаше нищо, само от едната страна растяха розови храсти и цветя. Той внимателно обиколи покрива. По пода беше насипан пясък, за да се улесни ходенето. Никъде не личеше следа от насилие. Коленичи и вдигна парче връв. Беше от сплетени конски косми, но допълнително заякчена и намазана с масло. Показа я на Сато.
— Парчета от въже, нали?
— Господарят Прем не държеше въже тук — отвърна Сато. — Носеше само храна, ръкописи, кутията за писане и мастило.
Амеротке седна и опря гръб в стената. Въртеше парчето връв между пръстите си.
— Много умно — прошепна той. — Скоро ще разберем дали теорията ми е изградена от пясък или от здрави камъни… — изправи се и рече: — Благодаря ти, Сато. Помогна ми повече, отколкото смяташ.
Сато му отвори вратата и се заслуша как върховният съдия слиза по стълбата. Последва го бавно и спря пред вратата както в нощта, в която беше убит отец Прем. Беше ли видял нещо тогава? Нещо странно? Какво беше то? Опита се да си спомни, но не успя. Въздъхна и седна. Върховният съдия беше много щедър. Сега вече можеше да си купи онази неизтощима танцьорка. Облиза устни.
Амеротке излезе от кулата и заобиколи розовите храсти, които бе зърнал отгоре. Стъблата им бяха обсипани с остри бодли. Навлезе внимателно сред тях и видя едно пречупено стъбло и нишки от въже. Затвори очи и зашепна молитва.
— Не знаех, че се интересувате от рози! — Амеротке се извърна рязко. Шуфой го наблюдаваше заинтригуван. В едната си ръка държеше пръчка, а в другата — кожена торба. От двете му страни стояха Пренхое и Асурал, и двамата изглеждаха уморени и прашни. — Търсихме ви къде ли не!