Храмът на Хор
- Автор: Догерти Пол
- Серия: the egyptian mysteries #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Молев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Храмът на Хор». Краткое содержание книги:
Британецът Пол Дохърти, професионален историк и ерудит в областта на египтологията, чрез екзотичните си сюжети увлекателно пресъздава една от най-непознатите вълнуващи епохи от историята на древен Египет.
На власт са фараоните на Новото царство (XVI–XI в. пр.Хр.), а дъщерята на великия Тутмос I — Хатусу се бори за надмощие. В „Храмът на Хор“, втората част на поредицата „Египетски загадки“, кълбото на политическата конспирация отново трябва да бъде разплетено от египетския Шерлок Холмс — съдията Амеротке. В Тива, столицата на могъщото египетско царство, един след друг гинат учени, звездобройци, жреци, архивари и техните слуги. Кървавите екзекуции заплашват да пометат крехката хегемония на владетелката Хатусу. Някой всячески се мъчи да дискредитира еманципираната фараонка. А тронът й и без това се клати заради несъгласието на догматичната аристокрация Египет да бъде управляван от жена. Хатусу всъщност е антична феминистка — тя протяга ръце към короната не от себична алчност, а за да защити достойнството си на фараонска дъщеря и да докаже космогоничната си предопределеност да седне на трона. „Храмът на Хор“ със сигурност ще задоволи претенциите на ценителите на изисканото криминале в стил Конан Дойл и Агата Кристи, но без съмнение ще допадне и на феновете на екшъна и зрелищните сюжети.
В книгата има и психология, и мистерия, и каскади, и екзотика, и възмездие. „Египетски загадки“ безспорно има и поучителен ефект: Пол Дохърти доказва, че политическата конспирация е старинно занятие и днешните интриги във върховете на властта по света и у нас си имат своя исторически праобраз.
Амеротке се усмихна и тихо се отдалечи. Гледката, как върховният жрец с гол задник се сношава с една от танцьорките на храма така животински, го накара да забрави ужаса от гробницата. Излезе в градината. Почуди се дали да не провери къде са били всички жреци по време на нападението, но това щеше да му отнеме часове. Дневната горещина вече намаляваше, бели облачета изпъстряха синьото небе. Той седна под едно дърво, надявайки се песента на птиците да успокои мислите му. Мислеше за Амон, за смъртта на Нерия и на Прем, за срещата на жреците… Вдигна поглед, съзря назъбения връх на кулата и реши да се качи там.
Стъпалата водеха до дървена врата. Съдията реши първо да огледа отвън. Кулата беше кръгла и се издигаше право към небето. Камъните бяха напълно гладки, а прозорците — разположени доста високо. Той се изкачи по стъпалата и отвори вратата. Вътре миришеше приятно от разхвърляните по пода цветя. Амеротке се хвана за въжените перила и се заизкачва по стълбата. На всяка площадка имаше по една стаичка. Продължи нагоре и стигна до върха. Отвори се една врата и се показа слуга. Беше набит и дебел. По голите му гърди се стичаха струйки пот. Носеше палитра с боички и малка четчица. Той спря и се втренчи с немигащ поглед в Амеротке. Съдията се представи и непознатият веднага се поклони.
— Казвам се Сато — каза той. — Бях слуга на покойния отец Прем. Чувал съм за вас, господарю Амеротке. Всички знаят за вас.
— Така ли? — усмихна се съдията. Посочи вратата: — Това ли е килията на отец Прем?
— Да. Аз тъкмо събирам неговите… — очите на Сато се напълниха със сълзи. — Събирам вещите му. Тялото му е при балсаматорите. Скоро ще го изпратим от другата страна на реката — слугата се усмихна: — Обещаха ми малка гробница до тази на господаря.
— Напълно заслужена е — отвърна Амеротке. Мина покрай Сато и влезе в килията. Приличаше на кутийка, варовиковите стени бяха измити и блестяха от белота. Бяха останали малко неща — тръстиковото легло, няколко стола, кресло и възглавнички. По лавиците имаше само два-три глинени съда и напукана делва с вода.
— Къде държеше благочестивият отец ръкописите си?
— О, господарю, той имаше много малко. Каквото искаше, вземаше от библиотеката. Или от Дома на живота.
— Но в нощта, в която умря, е носил карти на небето, нали?
— О, да, но те бяха събрани и прибрани…
— Нещо друго? — попита Амеротке. Усещаше, че Сато премълчава нещо, и затова впи изпитателно поглед в лицето на слугата.
Мъжът въздъхна и приседна на ръба на леглото.
— Върховният жрец Хани ме попита същото… Сигурно знаете, че през последните дни господарят ми имаше… непрекъснато носеше един свитък… — той се закашля. — Донесе го за първи път няколко дни преди смъртта си… Беше завързан с червен плат. Господарят не даваше никой да го докосва… Идваше тук и се заключваше в килията си. Когато му носех храна и пиене, се държеше мило с мен, но винаги прикриваше ръкописа с ръка, сякаш да не прочета или видя нещо.
— А ти успя ли да надникнеш? — Амеротке извади кесията си от малкото джобче в робата си. Отвори я и извади един сребърен диск.
Сато се усмихна. Щеше да има нужда от пари, особено в предстоящите дни. Все пак той беше само един слуга на средна възраст, който обичаше бирата.
— Преди два дни — отвърна той — донесох вечерята му. Благочестивият отец както винаги покри с ръка пергамента, но след това му се стори, че чашата ще се разлее, и неволно протегна ръка да я хване.
— И какво видя?
— Не съм сигурен… — Сато видя, че Амеротке е раздразнен. — Мисля, че беше някакво насекомо… бръмбар или нещо друго…
— Бръмбар ли?
— Или пък скорпион. Да, по-скоро беше скорпион.
Амеротке отдръпна късчето сребро:
— Кажи ми истината!
Сато затвори очи.
— Сигурен съм, че беше скорпион, доста груба рисунка.
— Много добре — съдията притисна монетата в месестата длан на слугата, след това сграбчи палеца му и го изви: — И къде е тази рисунка сега?
— Не знам, господарю. Ще призная, че когато влязохме в килията на господаря Прем бях любопитен. Огледах всичко, но не я открих.
— И не си намерил нищо подозрително? — попита Амеротке. Слугата поклати глава. — В дните преди смъртта на господаря ти двамата с Нерия често ли се затваряха тук?
— Не, никога.
— Нерия изобщо идвал ли е тук? — Сато отново поклати глава. — Добре — каза Амеротке отчаяно, — а Прем посещавал ли е архиваря?