Най-добрата жена от космическите сили
- Автор: Хольбайн Вольфганг
- Язык: болгарский
- Переводчик: Людмила Иванова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Най-добрата жена от космическите сили». Краткое содержание книги:
— Забелязах това — отвърна Черити. — Без лейтенант Стоун и двамата му другари…
Бекър отново я прекъсна с повелителен жест, но Черити успя да овладее гнева си. Не беше необходимо да си кой знае колко добър познавач на човешката душа, за да разбереш, че Бекър физически и психически е на предела на силите си.
— Проследих идването ви по монитора — каза той. — Но не съм ви извикал тук, за да разговаряме за вашето фантастично избавление, капитане. Вие идвате от Ню Йорк.
Това не беше въпрос, но Черити кимна.
— По най-прекия начин?
— Толкова пряк, колкото беше възможно — отвърна Черити. — Полетите на ПАН АМ бяха резервирани, нали знаете, и…
— По дяволите, престанете с глупостите, капитане — избухна Бекър. — Мога да си представя, че не е лесно да се стигне дотук. Но нали точно заради това разговаряме. Вие бяхте вън. С изключение на бегълците от Брейнсвил вие сте първият човек, който идва тук от почти две седмици. И сте прекосили почти половината страна. Как изглежда?
— Навън ли? — Черити кимна с глава към огромната карта на света, която светеше в кървавочервено на отсрещната стена. — Това е адът — отвърна тя след известно време. — Те са навсякъде, генерале. И чисто и просто унищожават всичко, което им се изпречи на пътя. Както и всичко, което се мъчи да избяга от тях.
Бекър я погледна смутено и замълча.
— Вече… не зная съвсем точно как успях — продължи Черити. — Няколко пъти си беше чист късмет, няколко пъти… — тя си спомни за Майк и изведнъж в гърлото й заседна горчива, тежка буца, която й попречи да продължи да говори. — Може би беше само късмет — каза тя накрая.
Бекър беше достатъчно тактичен да замълчи за десетина секунди. Сигурно беше почувствал, че й е струвало много повече и не е било само късмет да успее да си пробие път дотук.
— Каква е картината навън, капитан Леърд? — повтори той почти нежно. — Разбирам, че сигурно ви е трудно да говорите за това, но имам нужда от информация. Тук сме в безопасност, но сме откъснати от всички източници на информация, във всеки случай почти от всички. — Засмя се с горчивина, когато забеляза изненадания поглед на Черити. — Не се оставяйте да ви заблуди онова там — каза той, сочейки командната зала. — Компютрите ни функционират все още, но това е всъщност всичко. Мозъкът продължава да работи, но ни избодоха очите, изрязаха ушите и отсякоха и двете ни ръце, ако мога да се изразя така.
— Толкова ли е зле? — попита смутено Черити.
— Дори повече — отговори сериозно Бекър. — Безсилни сме. — Засмя се отново и този път смехът му прозвуча като вик. Черити внезапно осъзна, че това, което беше почнало като обичаен рапорт, се беше превърнало в съвсем личен разговор.
— Спомняте ли си, че веднъж ме нарекохте „бутонен войник“, капитане? — попита Бекър. — Сега съм точно такъв. Имам куп бутони, които мога да натискам, но всъщност това е и всичко, което мога. Затова трябва да знам как е там горе. Оказва ли се все още съпротива?
— Съпротива? — Черити повтори думата, като че ли с мъка можеше да си спомни какво изобщо означаваше тя. После поклати глава. — Не, генерале. Или да, разбира се, но…
— Но те побеждават хората ни — довърши Бекър мрачно.
— Побеждават? — Черити издаде звук, за който самата тя не можеше да каже точно какво означава. Някакъв вътрешен глас я предупреждаваше да не говори повече, но нещо, може би отчаяният поглед на Бекър, а може би просто собственото й огорчение, я накараха не само да забие ножа още по-навътре в раната, но и да го завърти там. — Не, генерале — каза тя. — Те не ги побеждават. Те ги унищожават където и да ги открият. Устройват хайки подир всеки, който носи униформа.
— Но не може да няма гнезда на съпротивата! — възкликна Бекър. — Все някой би трябвало да се съпротивлява. Вие как успяхте да си пробиете път и…
— Разбира се, че има съпротива — каза Черити. Съжаляваше за думите си, но нямаше как да си ги върне. Беше изтощена и раздразнена като Бекър. Хора в тяхното състояние не би трябвало да разговарят един с друг, помисли си тя. А на глас каза: — Навсякъде се водят боеве. На север паднаха няколко бомби. Аз… — погледна за момент към картата, после обърна поглед отново към Бекър. — Досега си мислех, че вие сте ги пуснали.
— Щеше ми се да бях могъл — отвърна ядосано Бекър. — По дяволите, как ми се иска да работи поне част от ония проклети копчета там долу! Щях да бомбардирам обратно в Галактиката тези гадни чудовища, да ги върна там, откъдето са дошли!