Най-добрата жена от космическите сили
- Автор: Хольбайн Вольфганг
- Язык: болгарский
- Переводчик: Людмила Иванова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Най-добрата жена от космическите сили». Краткое содержание книги:
— Чуйте, Леърд — заяви внезапно Бекър. — Имаме още деветдесет и пет минути, може би и повече, ще изчакате да се събере целият екипаж и пристигате тук.
— А корабът?
— Забравете „ЕНТЪРПРАЙЗ“ — каза Бекър. — В базата имаме два кораба, но от тях няма да има никаква полза, ако няма кой да ги управлява.
Той изключи, преди Черити да успее да зададе още някакъв въпрос. Но трябваше да мине доста време, преди да стане от креслото и да се отправи отново към кулата.
Независимо от шифрите и кодовете тя беше абсолютно уверена, че Хардуел не е подслушвал разговора, но вероятно Майк и тя съвсем не бях толкова добри артисти, както си бяха мислили до този момент, защото генералът само ги погледна мълчаливо и когато се обърна и се върна отново към самотния си наблюдателен пост при панорамния прозорец, тя разбра, че пред нея се намира напълно сломен човек.
Самата тя не изпитваше никакви чувства. У нея имаше само пустота. Често се беше питала какви ли ще са усещанията й, ако някога настъпеше краят на света; или действителният край на света, както сега, или краят на собствения й малък космос, смъртта, което в последна сметка означаваше същото.
В главата й се заби една абсурдна мисъл, която не можеше да прогони, колкото и да се опитваше: поне щеше да свърши бързо. Ако пришълците действително пуснеха своите бомби, то Ню Йорк без съмнение щеше да бъде една от целите им. А те се намираха достатъчно близо до града, за да почувстват при една експлозия от тази мощност нещо повече от бърза, ярка светкавица, но може би дори и това не.
Внезапно ситуацията, в която се бяха озовали всички те, й се стори направо забавна. Около нея животът продължаваше да си тече почти нормално. Кулата беше изпълнена с писукането и бръмченето на компютрите и с приглушените гласове на обслужващия ги персонал, навън по пистите непрекъснато кацаха и излитаха самолети. Видя някакъв младеж да минава край нея и да й се усмихва и автоматично отговори на усмивката. Стоеше съвсем близо до Майк, но дори и не си помисляше да го улови за ръката или да го целуне — никакви големи жестове. Нищо. Чакаха, това беше всичко.
Хардуел посочи към малка светеща точка, която приближаваше от изток към летището.
— Хеликоптерът с колегите ви — каза той.
Черити кимна с глава, но не можа да отговори. Притискаше я някаква оловна тежест. Това чувство я напусна едва когато след десет минути зад тях се отвори вратата на асансьора и в командния пункт влетя Найлс. За разлика от нея и Майк той не беше в униформа, а със синя риза на едри карета, подобно на дървосекач, и с напълно неподходящи за случая бермуди. Изглеждаше доста глупаво, но никой не се засмя.
Найлс ги поздрави едносрично и се обърна въпросително към Майк.
— Какво се е случило?
— Обясни му — каза тихо Черити. — Но не тук. — Посочи към стаята на операторите и видя как Майк и Найлс изчезват в мъничкото помещение, като затварят вратата след себе си. Твърде болезнено осъзна, че не е единствената, която наблюдава двамата, и че наистина не е необходимо кой знае какво въображение, за да се досети човек какво могат да обсъждат толкова тайнствено двамата офицери от Космическата служба. Докога щяха да успеят да го запазят в тайна и най-вече: докога щяха да искат да го пазят в тайна? По дяволите, та всички тези хора тук имаха право да разберат, че им остават само деветдесет минути живот.
Времето минаваше едва-едва. Майк и Найлс се забавиха около десет минути и Черити усещаше почти физически как нервността в кулата нараства. Едно неприятно напрежение започна да изпълва огромното, остъклено отвсякъде помещение, което тя чувстваше като допир на електричество върху кожата си.
Когато Найлс се върна, лицето му беше окаменяло. Той, изглежда, изпитваше същите чувства, както и тя. В погледа му нямаше истински страх, а само някаква странна смесица от смущение и празнота. Спомни си, че само той е женен и има дете. Семейството му живееше в Ню Йорк.
Погледна часовника си. Двадесет от деветдесетте минути, за които беше говорил Бекър, бяха вече минали и тя изпитваше направо копнеж да минат и останалите. Очакването беше по-лошо от всичко, което можеше да се случи.
— Колко време ни остава още? — попита глас зад гърба й.
Черити вдигна поглед и разпозна разкривеното отражение на лицето на Хардуел на стъклото пред себе си. Усмихна се уморено.
— Не съм добра артистка, нали? — каза тя. Едва след това се обърна и погледна право в очите на Хардуел, вместо да разговаря с огледалния му образ.