Пожарът

В розовата светлина Шарло за първи път огледа добре изострените, подобни на черти на хищна птица очертания на Шахин. Изражението му го уплаши. През двайсет и девет годишния си живот Шарло никога не бе виждал наставника си да издава чувствата си, независимо от обстоятелствата. Лицето на Шахин бе изкривено от болка — нещо невиждано досега.

Защо Шарло все така не можеше да прозре причината?

— Сине мой… — започна с видимо усилие Шахин, сякаш давейки се с думите.

Шарло винаги бе имал Шахин за свой баща, но за първи път чуваше това обръщение.

— Ал-Калим — продължи Шахин, — никога не бих те молил да използваш твоя велик пророчески дар, пратен ти от Аллах, но въпросът е страшно важен. Появи се беда, която ме принуди да прекося морето и да дойда тук от Франция. Нещо много ценно е попаднало в зли ръце. Научих за това само преди месеци…

Шарло знаеше, че щом Шахин бе дошъл да го търси чак тук, в пустинята, кризата навярно наистина е страшна, и сърцето му се сви. Следващите думи на туарега обаче бяха още по-шокиращи:

— Става дума за сина ми — добави той.

— За твоя… син ли? — повтори Шарло, сигурен, че не е чул добре.

— Да, аз имам син. И той ми е много скъп — отговори Шахин. — Също като теб бе избран да живее живот, който нямаме право да оспорваме. От най-ранна възраст бе посветен в таен Орден. Обучението му почти бе завършило — по-рано от предвиденото, той е само на четиринайсет години. Преди шест месеца научихме за бедата — момчето било изпратено на важна мисия от най-високопоставения шейх, водач на Ордена, с надеждата бедата да бъде предотвратена. Но по всичко изглежда, че не е стигнало там, закъдето е тръгнало.