Соларин здраво стискаше ръката на дъщеря си. Чуваше как снегът скърца под ботушите им и следеше с поглед сребристите облачета, образувани от дъха им. Вървяха през оградения от непревземаеми стени парк на Троицко-Сергиевата лавра в Загорск: величествен манастир, посветен на Светата Троица и основан от Сергий Радонежски, светеца покровител на Русия. За да се защитят от внезапната яростна атака на зимата и пронизващия до костите леден вятър, извил се малко преждевременно посред циганското лято, бащата и дъщерята бяха плътно загърнати в най-дебелите си дрехи — вълнени шалове и ръкавици, кожени шапки, зимни палта.
Защо ли беше довел момиченцето в Русия, в страната, която пазеше всички горчиви спомени от миналото му? Още като дете, по време на Сталиновия режим, бе станал свидетел на избиването на цялото си семейство в дълбокия мрак на една-единствена нощ. Беше оцелял след жестоката дисциплина в грузинското сиропиталище, издържа дългите мрачни години в Двореца на пионерите само защото там бяха разбрали, че момчето Александър Соларин е блестящ шахматист.
Кат дълго го моли да не тръгва, да не рискува да води със себе си и дъщеря им. В Русия е опасно, бе настоявала тя, самият Соларин не беше стъпвал в родината си от двайсет години. Всъщност съпругата му не се боеше от Русия. Боеше се от играта. Играта, която струва и на двама им толкова скъпо. Същата тази игра на няколко пъти почти успя да разруши живота им.
Соларин бе тук за турнир по шахмат и предстоеше най-важната, решителната партия в едноседмичното състезание. Мрачно предчувствие сви сърцето му, когато научи, че мястото, където тя щеше да се проведе, е променено и са определили това да стане далеч от столицата.
В Загорск, града който все още носеше името от съветско време, нищо че в него се намираше най-старата от всички лаври. Грандиозните манастири крепости, построени околовръст някогашната столица Москва, бяха бранили града в продължение на шестстотин години, още от Средновековието, когато русите с благословията на свети Сергий бяха отблъснали татарските орди. Днес те бяха по-заможни и могъщи от всякога: музеите и църквите бяха пълни с редки икони и скъпоценна утвар, хранилищата преливаха от злато. Независимо от богатството си, или може би тъкмо заради него, руската православна църква, изглежда, имаше много врагове.
Само преди две години мрачната и сива съветска империя бе рухнала — две години гласност, перестройка и смут. Но руската православна църква сякаш се бе възродила, издигна се като феникс от пепелта. Всички говореха само за богоискателството, за търсенето на Бога. Средновековен лозунг. Катедралите, църквите и базиликите около Москва възкръснаха за нов живот, засипани с пари, те бяха бързо реставрирани.
Дори тук, на шейсет километра от столицата, в отдалечения Сергиев посад, огромният парк на манастира представляваше море от подновени сгради, чиито кули и подобни на луковици куполи блестяха като ярки разноцветни скъпоценности — сини, червени и зелени, обсипани със златни звезди. Сякаш напрежението на седемдесет и пет годишното потисничество, помисли си Соларин, не можеше да бъде удържано повече и е избухнало сред конфети в пламтящи цветове. Но шахматистът знаеше, че зад стените на тези твърдини все още властва силата на мрака.
