Пожарът

Девата бе благословила всичките й дъщери с красота и здраве, а брат им, станал известен по-късно като Наполеон, им беше осигурил богатство и власт. Но всички тези дарове се бяха разпилели, подобно на досадните мъгли, които Летиция помнеше от родния си остров Корсика.

Тази сутрин мадам Мер обикаляше из пълните с цветя и запалени свещи стаи на огромното си жилище в Рим и чувстваше, че нейният свят няма да просъществува още дълго. Сърцето й биеше учестено в предчувствие, че днес може би за последен път ще отдаде своята почит към Девата. Летиция бе вече старица, останала почти напълно сама, членовете на семейството й бяха или починали, или разпръснати по света, самата тя носеше неизменно траурна черна рокля и живееше сред чужди хора, на чуждо място, където важни бяха само преходни неща — пари, вещи, спомени.

Един от тези спомени обаче внезапно се бе върнал от миналото, за да я преследва.

Тази сутрин тя получи послание. Бяха й донесли бележка от човек, когото тя нито беше виждала, нито бе чувала през всичкото това време на възход и падение на Наполеоновата империя, от онзи ден преди повече от трийсет години, в който тя и семейството й напуснаха планините на Корсика. Бележка от човек, за когото Летиция вярваше, че вече не е сред живите.

Тя измъкна бележката от корсажа на черната си рокля и отново я прочете — може би за двайсети път откакто я бе получила тази сутрин. Нямаше подпис, но бе пределно ясно от кого е. Бе написана с древната азбука тифинаг на берберския език тамашек — езика на туарегите от дълбините на пустинята Сахара. Този език бе таен код, използван от един-единствен човек всеки път, когато той искаше да установи връзка със семейството си в Европа.