Пожарът

Лордът се извърна с лице към вълните, като преди това кимна на капитан Робъртс, потвърждавайки предишната им уговорка да се срещнат на кораба, и захвърли широкополата си шапка. Сетне съблече ризата си и се хвърли във водата. С мощни загребвания заплува през вълните. Пладне бе далеч, а водата вече беше топла като кръв. Слънцето опари светлата кожа на Алба. Трябваше да измине разстояние от два километра до „Боливар“ — нищо работа за човек, вече пресякъл с плуване Босфора. Времето обаче щеше да му е достатъчно, за да прочисти главата си и да помисли спокойно. Ритъмът на загребванията и водата, заливаща раменете му, успокоиха вълнението, но мислите му продължаваха да се връщат към един-единствен въпрос.

Колкото и да разсъждаваше и независимо колко невероятна му се виждаше самата идея, Байрон се сещаше само за един човек, за когото можеше да се отнася посланието на мъртвия Шели. Една жена. Само тя можеше да притежава следа за съдбата на изчезналото съкровище на Али паша. Байрон никога не я бе срещал, но славата й се носеше.

Богата вдовица, италианка по рождение. Лордът знаеше, че собственото му значително състояние бледнее пред нейното. Някога името й гърмяло из Европа, но днес тя живееше в почти пълна изолация в Рим. Говореше се, че на младини, възседнала жребеца си и добре въоръжена, се биела храбро за освобождението на родната си земя от чужденците — вършела точно онова, което Байрон и въглищарите се опитваха да правят днес.

Независимо от личния й принос към каузата на свободата, тази жена бе майка на последния в света подобен на титан „слънчев бог“, такъв, какъвто го бе описал Кийтс. Синът й бе император тиран, чието кратковременно властване бе изтерзало цяла Европа, преди да изгори в собствените си пламъци. Също като Пърси Шели. В крайна сметка, синът на тази жена бе успял единствено да посее насила отново в европейските земи опасното семе на монархизма. Той бе умрял преди почти година в мъки и в пълна забрава.