Зимата на нашето недоволство
- Автор: Стейнбек Джон Эрнст
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Венков
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Зимата на нашето недоволство». Краткое содержание книги:
До ушите ми достигна гласът на моята мила:
— Никому не вреди все пак да чуе нещо приятно — рече.
Изпробвах гласа си. Оказа се силен и надежден.
— И малко надежда, пък била тя и безнадеждна надежда, също никому не вреди — казах, върнах дамаджанката в шкафа, върнах се на мястото си, гаврътнах половината чаша от старинния ароматен ром, седнах, кръстосах крак връз крак и сплетох пръсти в скута си.
— Изобщо не мога да го разбера — продължаваше Мери. — Никога не е вярвал в ясновидството и му се подиграва. Просто не ми го побира акъла.
Нервните ми окончания шумоляха като суха, обрулена от вятъра зимна трева, а сплетените ми пръсти побеляха от стискане.
— Нека опитам да обясня на госпожа Йънг… на Марджи — рекох. — Мери произхожда от благородно, но бедно ирландско семейство.
— Е, не бяхме чак толкова бедни.
— Не го ли усещаш по говора й?
— Едва сега, след като заостри вниманието ми.
— Както и да е, бабата на Мери, която е светица, или поне би трябвало да бъде, била добра християнка, нали така, Мери?
Стори ми се, че в моята скъпа се заражда някаква враждебност. Въпреки това продължих:
— Но това не й пречело да вярва и в разни феи и духове, макар строгата, непреклонна християнска теология категорично да ги изключва.
— Но това са различни неща.
— Разбира се, миличка. Почти всички неща са различни. Но можеш ли да отричаш нещо, което не познаваш?
— Пази се от него — предупреди я Мери. — Залага ти някаква словесна клопка.
— Аз не мога. Нямам никаква представа от късмети и ясновидство. Така че как да не вярвам в тези неща. Вярвам, тъй като то съществува.
— Но не вярваш, че е истина.
— Истината е, че милиони хора ходят да им гледат, че на всичкото отгоре си и плащат. Стига ми да знам това, за да се възбуди любопитството ми, нали?
— Но ти не…
— Чакай малко! Въпросът не е в това, че не вярвам, а в това, че не знам. Две различни неща. И не знам кое се случва първо — късметът или предсказанието.
— Май започвам да разбирам какво иска да каже.
— Нима? — Мери явно бе недоволна.
— Представи си, че гледачката усеща някои неща, които така или иначе са на път да станат. Това ли имаш предвид?
— Това е отделен въпрос. Но картите как могат да го знаят?
— Картите дори не се движат сами, а трябва човек да ги обръща — рекох.
Марджи не ме погледна, но разбрах, че усеща нарастващата неловкост на Мери и се нуждаеше от инструкции.
— Не можем ли да направим нещо като изпитание? — попитах.
— Точно тук стигаме до нещо странно. Тези неща сякаш се противят на изпитанията и изчезват, но това не ни пречи да опитаме. Имаш ли предвид някакво конкретно изпитание?
— Не си се докоснала до рома си. — Двете вдигнаха чаши едновременно, сръбнаха и ги оставиха. Аз допих своята и станах за дамаджанката.
— Итън, не прекаляваш ли?
— Да, сладуранче. — Налях си чашата. — Не можеш ли да обърнеш картите със завързани очи?
— Но нали трябва да ги тълкувам.
— Ами тогава Мери да ги обръща, да речем, или пък аз, а ти ще ги четеш.
— Поначало трябва да съществува допир между четеца и картите, но… защо пък да не опитаме.
Но Мери възрази:
— Смятам, че ако ще правим нещо, следва да го правим, както си му е редът. — Такава ми е тя. Не обича промените — дребните промени, имам предвид. С големите се справя по-добре от всеки друг: пощурява при вида на порязан пръст, но като главорез ще е спокойна и ефикасна. Малко чоглаво ми стана, понеже й бях казал, че с Мери вече сме обсъждали тези неща, а сега сякаш за пръв път ни минаваха през ум.