Бесплатная библиотека
Читайте книгу на сайте или телефоне
READ-E-BOOK » Современная русская и зарубежная проза » Зимата на нашето недоволство
Зимата на нашето недоволство - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com

Зимата на нашето недоволство

Электронная книга - «Зимата на нашето недоволство». Краткое содержание книги:

Джон Стайнбек (1902–1968) е роден в Калифорнийския град Салинас, където живеят повечето от незабравимите му герои. Той е запознат от първа ръка с тежкия труд на американските фермери и работници от началото на миналия век, защото самият е бил такъв, преди да започне да се изявява като журналист. През 1935 г. публикува първия си роман „Тортила Флет“ и незабавно се обвива с литературна слава. Той е автор на повече от 25 романа, а през 1962 г. става лауреат на Нобеловата награда за литература. При връчването на наградата Нобеловият комитет изтъква, че със „Зимата на нашето недоволство“ Стайнбек „се завръща с безпристрастния си инстинкт за истински американското на позициите на независим поборник за истината“.
1 ... 28 29 30 31 32 33 34 35 36 ... 124
Перейти на страницу:

Алън бе положил глава върху горния ръб на една от етажерките и се блещеше ядно на книгите й. Дясната му ръка бе върху главата на тамплиерския меч, насочен надолу сякаш е бастун.

— Заел си символична поза, сине. Бих я озаглавил „Младост, война и учение“.

— Искам да те питам… нали каза, че тук имало книги с разни сведения.

— Какви например?

— Патриотични дрънканици, за съчинението.

— Разбирам. Патриотични дрънканици. Ритмично звучи, нали? „Тъй скъп ли е животът и тъй сладък ли е мирът, че да платим за него с вериги и робия? Да не дава Господ всемогъщи! Не знам другите какъв курс ще поемат, но що се отнася до мен лично, или ми дайте свобода, или ми дайте смърт!“17

— Ей, ама това направо е страхотно!

— Че как иначе? По онова време на земята са живели великани.

— Защо не съм бил жив тогава. Пиратски кораби. Представяш ли си! Бум-бум! Вдигай знамето! Делви с жълтици и дами в копринени рокли и с накити. Де да бях живял в ония времена. Някои от дядовците ми са живели… живели. Ти лично ми го каза.

— Тяхното е било нещо като благородно пиратство — наричали са се капери. Но подозирам, че не е било толкова готино, колкото сега ни се струва. Осолено телешко и сух хляб. Да не говорим, че по онова време по света е имало и скорбут.

— Какво от това. Аз ще си прибирам златото и ще си го донасям у дома. Май вече не разрешават подобни работи?

— Не, сега нещата са на по-широка нога и по-организирани и им викат дипломация.

— Едно момче от училище спечелило две телевизионни награди — една от петдесе и една от двеста долара. К’во ще кажеш, а!

— Трябва да е умно момче.

— Тоя ли? Ами! Имало си номер. Научаваш номера и си измисляш някаква хава.

— Хава ли?

— Ами, да. Например, че си сакат или че отглеждаш жаби, за да издържаш старата си майка. Въпросът е да привлечеш любопитството на публиката, та да те изберат. Той си има едно списание с всяко едно състезание в цялата страна. Тате, ще ми купиш ли и на мен такова списание?

— Е, пиратството е отмряло, но поривът продължава да мъждука.

— Какво значи това?

— От нищо — нещо. Забогатяване без труд.

— Ще ми купиш ли списанието?

— Бях останал с впечатлението, че след скандала с подкупите на диск-жокеите на подобни неща се гледа с лошо око.

— По дяволите, изобщо не е така. Пардон, изобщо не е така, сър. Направили са само леки промени. Ех, само да се докопам поне до малко от плячката.

— Значи пак за плячка става дума.

— Мангизите са си мангизи, както и да си се сдобил с тях.

— С това вече не съм съгласен. На самите пари нищо им няма, ако си ги добил по този начин, но онзи, който ги добива, пострадва.

— Че как ще пострада? Нали не е забранено от закона? Ами, че някои от най-богатите хора в страната…

— Чарлз, сине мой, сине мой.

— Защо ми викаш „Чарлз“?

— Задължително ли е да си богат, Алън? Абсолютно задължително ли е?

— Ти какво, мислиш, че ми е приятно да живея без мотоциклет ли? Поне двайсе от момчетата си имат мотори. И какво мислиш, че ми е на мен, като изобщо си нямаме кола, да не говорим за телевизор?

— Страшно неприятни са ми такива приказки.

— Не си даваш сметка, какво ми е на мен, тате. Преди време писах в клас тема, как прадядо ми бил капитан на китобоен кораб.

— То си е така.

— Целият клас се спука от смях. И знаеш ли как ми викат вече? Кашалота. На теб приятно ли щеше да ти е?

— Гадно е.

— Нямаше да е толкова гадно, ако ти беше адвокат или работеше в банка, или нещо такова. Знаеш ли какво съм решил да направя с първата спечелена плячка?

— Нямам представа.

— Ще ти купя кола, за да не ти е кофти, че другите си имат, а ти — не.

— Благодаря ти, Алън — рекох с пресъхнало гърло.

— Няма за какво. На мен така или иначе още ми е рано за книжка.

— На тази етажерка ще намериш всички известни речи в историята на страната ни, Алън. Надявам се да прочетеш поне някои от тях.

— Задължително. Налага ми се.

— Дано е така. Наслука. — Докато слизах тихо по стълбите, облизах устни. Алън в едно беше прав. Наистина се чувствах кофти.

вернуться

17

Последният абзац от реч, произнесена на 23.III. 1775 г. От Патрик Хенри (Patrick Henry — 1736–1799) — виден деец на Американската революция. — Б.пр.

1 ... 28 29 30 31 32 33 34 35 36 ... 124
Перейти на страницу:
0
Сюжет
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Атмосфера
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Главный герой
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Общее впечатление
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
Итоговая оценка: 0.0 из 10 (голосов: 0 / История оценок)