Зимата на нашето недоволство
- Автор: Стейнбек Джон Эрнст
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Венков
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Зимата на нашето недоволство». Краткое содержание книги:
Седнах на креслото си до лампиона и Мери ми донесе вестника.
— Ти си едно съкровище, рибке моя.
— Тоя костюм много добре ти стои.
— А ти приемаш поражението с достойнство, пък и можеш да готвиш.
— Вратовръзката ти отива на очите.
— Пак си намислила нещо. Усещам те. Ще ти кажа една тайна, ако ми кажеш твоята.
— Никаква тайна нямам — рече.
— Измисли си някаква!
— Не мога. Моля те, кажи ми твоята, Алън.
— Подслушват ли ни детенца с ушенца?
— Не.
— Добре. Днес дойде Марджи Йънг-Хънт. Свършило й било кафето. Имам чувството, че има някакви чувства към мен.
— Добре, разправяй нататък.
— Ами, говорехме си за предсказанието й и аз казах, че ми е интересно, ако го повтори, дали ще се падне същото.
— Не може да бъде!
— Точно това бяха думите ми. А тя каза, че и на нея ще й е интересно.
— Но ти нали не се занимаваш с такива работи?
— Щом става дума за хубави неща — интересуват ме.
— И мислиш, че ще ни гледа пак довечера ли?
— Ако чак пък толкова желаеш да научиш какво мисля, ще ти кажа, че тя точно за това идва.
— Не си прав! Аз я поканих.
— След като ти е внушила да го направиш.
— Ти не я обичаш.
— Напротив, напоследък все повече ми харесва и започвам да изпитвам и уважение към нея.
— Все имам чувството, че се занасяш.
Елън влезе тъй тихо, че останах с чувството, че може да е подслушвала, което сигурно си беше така. Елън е стопроцентово момиче, при това е на тринайсет, сладка и умислена, весела и чувствителна, че и болнава, когато има полза. Намира се във фазата на готово да се втвърди тесто. Понякога изглежда хубавка, понякога — не. И е изкусна манипулаторка — гушка се в мен, диша ми във врата, слава Богу, че дъхът й е сладък като на крава. И гледа да те докосва през цялото време.
Облегна се на страничната облегалка на креслото и слабичкото й раменце се опря в моето. Прекара розов нокът по ръкава на сакото ми до космите на китката и ме хвана гъдел. Златните косъмчета по ръката й блестяха като златист прах под светлината на лампата. Хитруша ми е тя, но сигурно и останалите стопроцентови момичета са същите.
— Лакирала си се — отбелязах.
— Мама ми дава само ако е розов. Много грубо са ти изрязани ноктите.
— Нали?
— Поне са чисти.
— Мих ги с четка.
— Мразя мръсни нокти като тези на Алън.
— Ти май изобщо го мразиш Алън до дъното на душата си.
— Има нещо такова.
— Браво на теб. Ами, вземи, че го пречукай.
— Пак се будалкаш. — Прекара пръсти зад ухото ми. Сигурно вече подлудява някои хлапаци.
— Чух, че вече пишеш съчинението.
— Гадният ми брат ти е снесъл.
— Хубаво ли става?
— О, да, и то много. Като свърша, ще ти дам да го прочетеш.
— Трогнат съм от оказаната ми чест. И гледам, че си се пременила за случая.
— За тая вехтория ли говориш? Пазя си новата рокля за утре.
— Прекрасна идея. Ще има и момчета.
— Мразя момчетата. Ама наистина ги мразя.
— Знам. Твоят девиз е „враждебност“. И аз не ги обичам кой знае колко. Хайде сега, поотмести се мъничко. Искам да си прочета вестника.
Зае поза на кинозвезда от 20-те години и моментално си отмъсти:
— Ти кога ще станеш богат?
Зор ще види някой мъж с нея някой ден. Инстинктът ми подсказа да я награбя и да я напляскам отзад, но тя всъщност точно това искаше. И съм почти сигурен, че на очите си бе сложила сенки. А самите те излъчваха точно толкова съжаление, колкото и очите на една пантера.
— Другия петък — отвърнах.
— Няма да е зле да побързаш. Писна ми да сме бедни. — И се изпари набързо. При това и подслушва през вратите. И все пак я обичам, което е необичайно, тъй като олицетворява всичко, което мразя у хората — направо я обожавам.
Явно не ми беше писано да чета вестник. Не бях успял и да го разтворя, когато Марджи Йънг-Хънт пристигна. Беше с прическа — фризьорска прическа. Сигурно и Мери знае как се прави, но не и аз.
Сутринта закъсалата за кафе Марджи ми се беше заложила сякаш е мечи капан. Вечерта обаче на прицела й беше Мери. Ако дупето й е подскачало, не съм го видял. Каквото и да имаше под изискания си джемпър, всичко беше скрито-покрито. Беше идеалната гостенка — по женски — учтива, очарователна, пълна с комплименти, съобразителна, скромна. С мен се отнасяше така, сякаш от сутринта бях се състарил поне с четиридесет години. Жените са страхотни същества. И се възхищавам от действията им, макар да не ги разбирам.