Персевал, или Разказ за Граала

(със точна форма на квадрат) били се сбрали за обяд. [904] Младежът наш на кон решил да влезе… Крал Артур се бил отпуснал в мисли. Той седял на мястото си и мълчал, [908] а всички други със наслада си продължавали обяда48. Но момъкът не знаел кой е крал Артур, та нему той [912] любезен поздрав да отправи. Йоне тогава се изправил, в ръката си голям нож хванал. — Щом, драги мой, си тъй застанал [916] и нож държиш, кажи поне кой тук е кралят. — А Йоне учтиво казал му: — Как кой? Та ето краля, друже мой. [920] Младежът, щом се приближил, Артур учтиво поздравил, но кралят в мисли бил потънал, внимание не му обърнал. [924] Младежът се опитал пак за поздрав да направи знак, но кралят си останал ням. Младежът рекъл си: — Не знам [928] как кралят, който не говори, от някой млад човек ще стори смел рицар. Туй не е възможно49. И вече малко разтревожен, [932] на коня дръпнал той юздата за връщане, но в бързината съборил шапката на краля върху софрата да се валя. [936] Сам крал Артур със изненада видял как шапката му пада, от мислите си се отърсил, със поглед момъка потърсил [940] и казал му със глас приятен: — Добре дошъл при нас, мой брате Простете ми, че си мълчах: но в размисъл потънал бях. [944] От мисли мрачни бях обзет, защото моят враг заклет от нивите ми иска дял, говори като полудял, [948] че всички му принадлежат. Червения го май зоват, от Генгеройската гора е. Кралицата, дори и тя е [952] сега при нас — да ни окаже подкрепа в този миг тъй важен. Доколкото засяга мен, не съм чак толкова смутен [956] от думите, които рече тук онзи рицар. Ала вече не издържах, щом тоз нахал заля със златния бокал [960] кралицата. Ах, колко долно постъпи! Колко ми е болно50! Тя тъй жестоко се обиди, че в свойта стая си отиде [964] веднага, с накърнена чест. Ах, как ли ще се чувства днес? А пък младежът се прозявал — дори и пет пари не давал [968] за болката на този крал, и не усетил капка жал за поруганата кралица. — Кралю, от мен сторете рицар — [972] изтърсил момъкът припряно. Лицето му било огряно от две усмихнати очи. И кой ли ще го уличи [976] във глупост, та нали наглед бил благороден и напет! — Мой друже, слезте на земята. му рекъл кралят, — а юздата [980] на коня на слугата дайте, той сам ще се погрижи. Знайте, че тук ще ви окажем днес е господна воля кралска чест. [984] Младежът рекъл му: — Простете, нали си бяха на конете онези рицари в гората? Защо аз трябва на земята [988] да сляза? Не, не ща! За Бога, я действайте, че бързам много! — Да — казал кралят, — друже драг, ще действам аз и още как, [992] щом имате такъв стремеж. — Но — рекъл нашият младеж, — не рицар най-обикновен, а като Рицаря Червен. [996] Пред замъка той скоро беше и златния бокал държеше. Оръжието му от вас бих искал да получа аз. [1000] Щом сенешалът51 чул това, ядосан завъртял глава и рекъл: — Друже мой, идете при него и си го вземете. [1004] Наглед сте на това способен и случай имате удобен. По-бързо, време не пилейте! — Ке52 — рекъл крал Артур, — недейте [1008] да се държите заядливо! Не можете ли по-учтиво? От тези думи на младежа и аз разбрах, че е невежа. [1012] Ала кой би твърдял, че той не е от благороден сой. Как може подбиви такива към непознат! Така не бива! [1016] Тук недостойното държание е плод на лошо възпитание, а този момък според мен би станал рицар смел, почтен. [1020] На честен мъж не подобава