Играта
- Автор: де ла Моте Андерш
- Серия: The Game Trilogy #1
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 978-954-28-1627-0
- Переводчик: Любомир Гиздов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Играта». Краткое содержание книги:
Играта наподобява легендарния „Боен клуб“ на Чък Паланюк — участниците нямат право да говорят за нея пред никого и трябва да се подчиняват безпрекословно на Водача. HP започва да изпълнява възлаганите му криминални мисии, които се записват и излъчват срещу заплащане за затворен кръг фенове. Това е не само забавно, но и му носи добри пари, а името му се издига в класацията на играчите. Всеки негов успех води до нова, още по-сложна и по-опасна мисия, а залозите стават все по-високи. HP се оказва въвлечен в мрачен свят на политически машинации, дирижирани от силните на деня.
Но когато Играта го изправя срещу собствената му сестра, служител на закона, HP осъзнава, че е стигнал твърде далеч.
— … този мръсник… хвърли нещо… Волвото долу… звънни на ченгетата.
Внезапно вцепенението го отпусна и той успя да поеме дълбоко дъх.
Болката не идваше от конкретно място. Главата, краката, ръцете, всичко го болеше, но чувството всъщност го радваше. Ако чувстваш, значи не си парализиран, поне така беше логично.
Зрението му се проясни малко и с крайчеца на окото видя тъмни силуети, надвесени над него.
Някъде далеч се чуха сирени.
Опита да се надигне и този път мина малко по-добре. Вдигна едната си ръка към хората за помощ, но никой от тях не се помръдна. После видя мигащи сини светлини съвсем близо.
— Той беше — извика една от сенчестите фигури, но на HP все още му беше трудно да фокусира погледа си достатъчно, за да види коя точно. С усилие, пълзейки, застана на колене. После някой внезапно го хвана за ръцете и в следващия момент лежеше прегънат върху капака на кола.
— Успокой се, момче — каза властен глас в ухото му. — Задържан си по подозрение в опит за убийство.
За няколко секунди му се стори, че пак е на осемнайсет.
8. Hardball
Синя светлина, това си спомняше. Море от синя светлина. Но това беше почти всичко.
Имаше единствено откъслечни спомени от самата спасителна операция. Беше пропуснала почти изцяло първата част, когато пожарникарите бяха обърнали колата и изрязали покрива, за да ги извадят. Имаше само отделни проблясъци от пътуване с линейка, вероятно към Санкт Йоран. Кислородна маска върху носа и устата, пластмасова шина около врата. Болка в главата, гърдите и лицето. Мъже в бели и зелени униформи. Тичащи стъпки и бързи команди. От време на време ѝ се струваше, че чува познати гласове измежду всичките чужди, но не беше съвсем сигурна. Напрягаше се да чуе какво говорят, но колкото и да се концентрираше, думите се смесваха в едно-единствено монотонно мърморене. Светът започна постепенно да се прояснява едва когато я откараха в стая в болницата, която и да беше, и лекарят започна да я преглежда.
„Късмет“, беше една от първите думи, които осъзна ясно.
— Имала си късмет, Ребека.
Тя не разбра какво точно има предвид той.
Защо късмет?
Някой беше разбил предното им стъкло и единствено благодарение на решителността на Крюсе не се бяха сблъскали с колата на министъра и нещата не бяха отишли директно по дяволите.
После бяха направили салто през мантинелата и колата бе станала на скрап до такава степен, че трябваше да ги извадят през отрязания покрив.
Така че какво точно имаше предвид този идиот, като казваше, че е имала късмет?
— Сътресение на мозъка, леко, две-три дребни прорезни рани по скалпа и лицето, които се нуждаят от няколко шева, а освен това и няколко спукани ребра. Но това е общо взето всичко. Като се има предвид какво можеше да ти се случи, си имала късмет — обобщи той и същевременно отговори на въпроса ѝ.
— Ами колегата? — успя да попита, въпреки че главата и устата ѝ сякаш бяха пълни с памук. — Какво стана с Крюсе?
— За съжаление той не е бил такъв късметлия. Понякога не е толкова добре да си голям и тежък и катастрофите са точно такива случаи.
Лекарят намести очилата си и я погледна поучително. Изведнъж се почувства така, сякаш главата ѝ ще се пръсне, и за кратко се изкуши да измъкне Зига от колана си и да го попита отново, този път далеч не толкова учтиво. Но вместо това прехапа език и зачака търпеливо отговора.
Той прегледа документите.
— Наранявания по главата, счупена ръка и ребра, това сме констатирали до момента. Колегата ти още е в интензивното. Изглежда, покривът се е огънал най-вече откъм неговата страна.
Той вдигна поглед и се усмихна.
— Както казах, имала си…
— Късмет — отсече тя и се пребори с още един импулс да извади служебното си оръжие, този път за да му пръсне мозъка.
Сини светлини, белезници, после задната седалка на цивилна полицейска кола. Трябва да са били съвсем наблизо.
Изведнъж се сети, че много ченгета често пиеха кафе на бензиностанцията „Шел“ недалеч от мястото.
Типичният му лош късмет!
И двамата цивилни полицаи бяха едри мъже с бръснати глави и широки вратове. Единият седеше до него, другият зад волана.
— Ти, значи, си такъв, дето хвърля камъни по полицейски коли — каза горила номер едно веднага щом потеглиха.
HP не отговори. Ако беше важно да си държиш езика зад зъбите, то това беше в такива ситуации. Главата го болеше и беше готов да повърне. Ръцете му бяха закопчани зад гърба, което далеч не облекчаваше болката в предмишницата.
Куките се ухилиха и си размениха многозначителни погледи в огледалото. Отклониха се от пътя и продължиха към „Кунгсхолмен“. Следваща спирка: полицейско управление Круноберг.