Играта
- Автор: де ла Моте Андерш
- Серия: The Game Trilogy #1
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 978-954-28-1627-0
- Переводчик: Любомир Гиздов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Играта». Краткое содержание книги:
Играта наподобява легендарния „Боен клуб“ на Чък Паланюк — участниците нямат право да говорят за нея пред никого и трябва да се подчиняват безпрекословно на Водача. HP започва да изпълнява възлаганите му криминални мисии, които се записват и излъчват срещу заплащане за затворен кръг фенове. Това е не само забавно, но и му носи добри пари, а името му се издига в класацията на играчите. Всеки негов успех води до нова, още по-сложна и по-опасна мисия, а залозите стават все по-високи. HP се оказва въвлечен в мрачен свят на политически машинации, дирижирани от силните на деня.
Но когато Играта го изправя срещу собствената му сестра, служител на закона, HP осъзнава, че е стигнал твърде далеч.
Булин въздъхна и отново изключи магнетофона.
— Както искаш, Петершон, това, разбира се, е твое право. Ето го телефона, а до него е указателят. Връщам се след десет минути.
Той махна към една малка масичка с телефон в единия ъгъл на стаята, изправи се и тръгна навън.
— Адски късмет извади, че колегата Нормѐн се отърва леко — добави той, когато вече беше при вратата. — Единственото, което ченгетата мразим повече от убийци на полицаи, са които убиват колеги жени.
Изведнъж нещо му присветна и HP усети как кръвта в главата му закипя.
— Ч-чакай! — викна той на Булин, който вече затваряше вратата. — Как каза, че се е казвала полицайката? Т-тази, която е ранена?
— Нормѐн — отвърна Булин сухо. — Ребека Нормѐн.
„Мамка му, мамка му, мамка му!“, крещеше малко гласче в главата на HP.
Станаха общо дванайсет шева. Четири на едната рана, пет на другата и няколко отделни по лицето.
Ребека се огледа в малкото огледало над мивката в стаята за прегледи. На главата и имаше две бели превръзки. Лепенки навсякъде, лека синина над едната буза и кървавочервени очи заради прахта, която се бе отделила от въздушната възглавница.
Като се добавят и гаденето, главоболието и тъпата болка в гърдите, картината на щетите беше пълна.
Положението при Крюсе беше по-лошо, той още беше в интензивното. Според Вахтола, която бе минала за малко преди известно време, щяха да докарат съпругата му на следващия ден.
И всичко това заради нея. Тя бе стояла на пътническото място, тя трябваше да вдигне тревога. Трябваше да послуша инстинктите си, да спре кортежа незабавно и да нареди да обърнат. Но вместо това се бе поколебала. Бе изгубила две жизненоважни секунди в тревога да не направи грешка, вместо да се фокусира върху това да направи нужното. Крюсе определено ги спаси с маневрата си, но се наложи да плати цената за нейната грешка.
Ребека събра нещата си, които ѝ бяха взели, преди да я сложат на носилката, синята бронежилетка, която вероятно бе спасила ребрата ѝ, палката, както и полицейската радиостанция.
Отвън я чакаше патрулка, за да я откара до тях. Рунеберг беше решил, че дебрифингът може да почака до утре. Това я устройваше перфектно. Искаше да се прибере, да вземе две от нокаутиращите хапчета, които носеше със себе си от болницата, и да спи едно денонощие.
Тъкмо докато оглеждаше стаята, за да провери дали е взела всичко, телефонът ѝ иззвъня. Скрит номер, отбеляза тя и се намръщи.
— Ребека на телефона — каза тя, вече поставила ръка на дръжката на вратата.
— Бека? — отвърна гласът от другата страна и тя се спря. — Бека, аз съм…
— Не мога да говоря точно сега — каза тя ненужно сухо. — Става ли да ти звънна утре сутринта? — опита да изглади ситуацията с малко по-приятелски тон.
— Ааами, разбира се, исках само да проверя дали си… окей?
— Защо? — попита тя и нещо в интонацията му накара малка сигнална лампичка вътре в нея да светне.
— Амии… — за миг настъпи тишина, но тя реши да не го прекъсва. — … не знам как точно да го кажа…
— Но? — отсече тя, докато лошото ѝ предчувствие се усилваше все повече.
— Това което стана… на „Линдхагенсплан“… Значи… не това беше идеята, или оохх… това беше, но не трябваше да си ти. Не знаех, че си ти, Бека!
Думите идваха на пресекулки и тя забеляза как към края гласът му се изви до фалцет. Изведнъж се почувства ужасно изтощена, сякаш краката ѝ повече не издържаха да я носят. Тя бавно влезе обратно в стаята и се отпусна в леглото, от което преди малко бе станала.
— Започни отначало, моля те — каза тя възможно най-сдържано, докато се опитваше да смели думите му.
— Значи, не беше на сериозно, един вид игра, може да се каже. Игра, която малко излезе от релси.
— Игра, казваш.
Гласът ѝ звучеше уморено, но въпреки това гой нямаше как да не чуе гнева ѝ.
— Дааа… — отвърна и сам усети колко тъпо звучи.
— Значи си играел игра и затова сега колегата ми лежи в интензивното, така ли да го обобщим?
Сега звучеше още по-ядосана, като че се беше съвзела от първоначалния шок.
— Ами, не това беше идеята, нали ти казах. Някой да се нарани… Просто нещо като сложна шега, може да се каже.
Гласът му беше умоляващ, почти хленчещ.
— Шега? Ти на луда ли ме правиш? Напълно ли си изглупял? Навършил си тридесет години, мамка му, но живееш като на игра, не даваш пет пари за нищо и оставяш другите да ти сърбат попарата! Но този път всичко отиде по дяволите, или нещо бъркам?!
Той не отговори. Малкото пъти, когато се случваше тя да псува, беше по-добре да си мълчиш, това го бе научил.