Прокрадващ се в сенките

— Вухджааз гладен.

— Наистина? — изписках аз и поставих пръст на спусъка на арбалета.

Разбира се, да се стреля с обикновен болт в демон е все едно да мушкаш огр с карфица. Само още повече ще го ядосаш. Но какво друго можех да направя?

— Да. А също така Вухджааз има нужда от помощ.

Ето го шансът!

— Може би Гарет ще успее да ти помогне?

— О, да, ще успее — Вухджааз ме помириса и от ъгъла на устата му потече тънка лепкава слюнка.

— Не, не в такъв смисъл! — задърдорих отчаяно.

— Ъ? — демонът малко се разстрои, но отдръпна зъбатата си муцуна от мен. — Вухджааз иска да остане в този свят. В Мрака не хранят така. Гарет ще помогне на Вухджааз.

— Разбира се, какво трябва да направя? — с готовност да изравня Планината на джуджетата със земята попитах аз.

— Помогни на Вухджааз.

Мда. Тъп колкото всички доралисци на Унгава.

— Би ли ме пуснал на земята? Така по-добре ще разбера проблема ти.

Демонът ме изгледа подозрително, но все пак направи каквото поисках и напълно излезе от стената.

— Внимавай. Ако се опиташ да избягаш, ще те хвана и ще ти изсмуча мозъка от костите — предупреди ме съществото и се подпря на дебелата си сива опашка.

Побързах да го уверя, че от цялата си душа съм предан на Вухджааз.

— Скоро ще ме всмучат в Мрака. Колкото и да се крия.

„Дано да е по-скоро“ — помислих си, но външно направих най-предразполагащата си физиономия.

— Ако го открия, ще остана тук за дълго. Усещам го. Той е в града. Вухджааз умен — за пореден път ми напомни демонът.

— Какво да откриеш?

— Коня.

Ами естествено. В коня има повече месо, отколкото в човека. А този демон е толкова голям. И толкова гладен.

— Добре — задачката не беше кой знае колко сложна. — Утре ще ти доведа един кон. Каква порода предпочиташ?

— Ти си глупав — изсъска демонът и ме бутна с острия си нокът. От бутането трябваше да отстъпя няколко крачки. — Не жив кон, а Коня.

— А-а-а. Значи този кон, защо не каза веднага! — реших, че да съм глупав ще е най-прекия път към стомаха на Вухджааз, а да съм умен, но нищо не разбрал, ще е доста по-безопасно.

— Давам ти четири дни срок. Вухджааз умен. Докарай ми Коня — демонът ме погледна в очакване на отговор.

— Разбира се, разбира се. Всичко ще направя — така и не разбрах същността на разговора, но определено много исках да се отърва от създанието, спокойно влизащо и излизащо от стените.

— Ще те наблюдавам — демонът ме прониза със златистите си очи. — Изпълни заповедта ми, иначе ще ти изсмуча мозъка от костите. Вухджааз умен. Няма да го измамиш.

Демонът прекрачи в сивата стена и се разтвори. Аз постоях още малко, за да успокоя препускащото си сърце, готово да изскочи от гърдите ми.

И какво се получава сега? Първо ме преследват полуидиоти доралисци и също искат да върна коня, после прочитам заклинание, лежало бог знае колко векове в библиотеката, и правя това, което не успява да направи целия Орден. Прогонвам всички демони обратно в Мрака. Е, всъщност почти всички. След това най-тъпият и прегладнял демон, който може да съществува на този свят, ме хваща като някакво котенце и също иска кон. Интересно, за различни коне ли говореха Вухджааз и доралисците или става дума за един и същ? Дали да не взема да ги запозная и нека те сами да се разбират за коня? Мода някаква ли е, що ли — да се развъждат коне?