Прокрадващ се в сенките

— Огр!

Викът на Болт беше толкова неочакван и силен, че аз заедно с масата паднах назад и болезнено си ударих главата в дървения под. През болката видях как в масата се заби тежка стрела, пробивайки книгата за Храд Спайн. Стрелата още вибрираше, а Болт вече беше грабнал арбалета и без да се цели, стреля някъде нагоре. Чу се вик на болка, примесен с ярост и изненада. Обърнах се към викащия, очаквайки да видя истински огр, какъвто никога не бях виждал. Оказа се, че не е огр, а само моят стар приятел — Бледия, стиснал с лявата ръка дясното си рамо, от което стърчеше арбалетен болт. Малкият му лък от степите на Унгава се търкаляше на една от площадките, където Бледия се беше качил с намерението да ми пусне стрела в гърба. За миг погледите ни се срещнаха, после едновременно се задвижихме. Скочих и без да обръщам внимание на болката в главата, грабнах арбалета от ръцете на пияния старец и се втурнах по стълбите, водещи към площадката, като отвлечено си помислих, че Болт не случайно е получил своето име. Да си мъртво пиян и да улучиш от такова разстояние почти без да се целиш, пък дори и в рамото. Определено е майстор.

Междувременно Бледия се метна в един от полутъмните коридори на втория етаж. Хукнах след него, опитвайки се да забравя за болката в тила, като в същото време издърпвах с треперещи ръце тетивата на арбалета. За щастие джуджетата бяха снабдили оръжието ми с допълнителни пружини и ръчки и от мен се искаше само да натисна късо лостче, за да може опънатата тетива да заеме мястото си. Бързо поставих нов стоманен болт и го изстрелях в мяркащия се в далечината гръб на Бледия. Явно доста силно си бях ударил главата, защото пред очите ми още святкаха искри и болтът не попадна в беглеца, а се заби в една от книгите на стелажа, покрай който Бледия тъкмо минаваше. Той чу звъненето на тетивата и удара на болта, рязко се обърна и замахна със здравата си ръка. Аз доста непохватно рухнах на пода и хвърления нож прелетя над главата ми, удари се в един от стелажите и падна на пода. Когато скочих на крака, Бледия вече го нямаше. Прозорецът на втория етаж зееше широко отворен. Презаредих наново арбалета, приближих до прозореца и предпазливо се наведох навън, готов във всеки един момент да се отдръпна, ако Бледия не беше избягал, а само се беше скрил отдолу. Но нощната улица беше пуста, светеха само няколко фенера и аз бързо затръшнах прозореца, за да не се вмъкне нещо от тъмното, като искрено пожелах на Бледия тази вечер някоя особено гладна твар да го изяде.