Прокрадващ се в сенките
- Автор: Пехов Алексей Юрьевич
- Серия: Хрониките на Сиала #1
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Прокрадващ се в сенките». Краткое содержание книги:
— Къде е каретата?
— Ъ-ъ-ъ… — ученикът кой знае защо се смути, — пеша съм.
— Прекрасно! Кажи ми тогава, ученико, как така си се добрал жив до мен през целия Пристанищен град? Тук такива наивни като теб ги пускат да плуват под кея. А може да не си лъгал, че ще изкъртиш вратата и можеш да пускаш огнени топки?
Ученикът още повече се смути и се изчерви.
— Е — запъна се младежът, — малко.
— Добре, води ме — въздъхнах аз.
Идея си нямах защо изобщо Арцивус го беше взел за ученик.
Напускайки завинаги дома си, аз все пак не се сдържах и се огледах. Както и предполагах, над вратата нямаше табела, че тук живее Гарет.
Пладне. Централната улица на Пристанищния град беше пълна с народ. Кого ли нямаше тук! Като се започне от мотаещи се безработни и се завърши с търговци на всякакви боклуци. Срещаха се и нехора. Доралисец близо до старата и изкривена от тежестта на времето бакалия се беше сбил с минаващото покрай него и озъртащо се джудже. Те яростно се налагаха с юмруци и бълваха проклятия на собствените си езици. Около биещите се се беше събрала доста голяма тълпа, която ги окуражаваше и дори им даваше съвети как по-добре да разкървавят носа на противника си. Веднага отнякъде се появиха букмейкъри и започнаха да приемат залози. Залагаха три към едно, че джуджето ще победи козела. Няколко стражи стояха наблизо, подпрени на алебардите си, и не бързаха да прекратят сбиването. Явно някой от тях вече беше заложил пари в това малко шоу. По мое скромно мнение нискораслият плешив жител на подземията губеше. Забелязах един възрастен джебчия и двамата му ученици, които под негов контрол практикуваха направо в тълпата, в полеви условия, така да се каже, като режеха кесиите на зяпачите. Учителят-джебчия явно усети погледа ми, погледна ме, напрегна се, но осъзнавайки, че аз също не съм много близък със закона, весело ми намигна. Намигнах му и аз. Растат младежите. Нова смяна. В едни далечни, но все пак прекрасни времена аз също бях започнал с джобовете на зяпачите по Пазарния площад. Колко ли време беше минало оттогава? Много. Вече никой не помни Гарет-бълхата, мършавото и вечно гладно хлапе, скитащо по улиците и площадите на града в търсене на храна и спящо в мръсна уличка. Тези времена си отидоха, Гарет-бълхата изчезна и в Авендум се появи Гарет-сянката.
— Ох! — възкликна моят водач, когато някой в тълпата го настъпи по крака.
— Не блей — изсъсках в ухото му. — Трябва да се измъкнем от тази блъсканица. Дръж се по-вляво, до стената.
Тук потока хора беше по-малък и ние съвсем спокойно закрачихме един до друг. Хора и нехора бяха развълнувани. Ту тук, ту там стихийно възникваха клюки.
Слухове, слухове, слухове.
— А вие знаете ли, че Неназовимия вече е тръгнал?
— Какво прави краля?
— Стига глупости! Няма никакъв Неназовим!
— Има и още как! На мен още баба ми е казвала, жалко, че вече не е сред живите!
— А кралят какво? Армия събира. Данъците отново ще скочат и пак бедните ще страдат.
— А ти какво искаш — войниците да защитават града на празен стомах ли? Нищо, няма да обеднеем!
— А вие знаете ли, че снощи стражата хванала стотина доралисци с ножове?
— Сто?! Глупости!
— Кълна се! Сто били! Касапница искали да правят на улица Месарска!
— А вие знаете ли, че…
По-нататък вече не слушах. Какво ли не измисляха хората, за да не скучаят!
— Ей! — извиках на ученика на Арцивус.
— Да?
— До кулата на Ордена имаме още много път. Така ли смяташ да вървим през тази тълпа? Не е ли по-добре да минем по улица Дървеница? Няма такава блъсканица.
— М-м-м — замисли се младежът. — Милорд Арцивус каза, че нямате работа в кулата на Ордена. Той помоли да ви заведа в една къща тук наблизо.
— Е, добре. Да вървим.
Арцивус смята, че крадецът ще оскверни магическата светиня?
Многото народ по улиците на първо място се дължеше на изненадващо хубавото за юни време. Обикновено юни в северен Валиостр, а значи и в Авендум, повече напомняше на началото на април някъде по южните граници на кралството. Прохладното време се задържаше някъде до към август, след това идваше задушаваща жега до началото на септември, последвана от порои и мрачно време, което постепенно преминаваше в сняг и студ до края на март. И едва през април започваше пролетта. Какво да се прави, Безлюдните земи бяха съвсем близо. Сега ситуацията беше малко по-различна. Началото на юни винаги е било хладно, но днес слънцето печеше като за последно. Аз се обливах в пот под плаща. А и не само аз. На много хора лицата им лъщяха от пот. Покрай мен мина жител на Пограничното кралство, който бавно се сваряваше в ризницата си. Тези хора никога не сваляха доспехите си, където и да бяха. Навик, придобит от съседството им с горите на Заграбия.