Тайната на Ескалибур

Въпреки порутените му крепостни стени и нахапаните от времето вътрешни здания, замъкът на Петер от Коронея все още беше непокътнат — бяла каменна постройка, над която се извисяваха две цилиндрични кули. Изправена пред идиличната картина, Нина не можа да не си помисли, че мястото е като излязло от приказките.

Мичъл си мислеше същото.

— Странно, ние се опитваме да намерим меча на крал Артур и първото място, на което попадаме, прилича на замъка Камелот.

— Камелот ли? — каза Нина с усмивка. — Знаеш ли, чувала съм… — тя промени тона си и вкара британски акцент, — че това е едно много тъпо място.

Мичъл също се ухили.

— От ония места, дето можеш да намериш… храсталаци!

Чейс се хвана за главата.

— Ох, да му се не види! Монти Пайтън ли ще ми цитирате? Сякаш съм се озовал в колата с тайфа ученици!

— Джак, помощ, тормозят ме! — театрално възкликна Нина. — Че какво му е лошото на Монти Пайтън? Това е класическа английска комедия, мислех, че ти харесва!

— Нищо лошо няма, но мразя хората да ми се правят на много умни, като не спират да ръсят цитати от нея. И как така изведнъж се оказа, че сте толкова добре запознати с Монти Пайтън? Та вие сте янки!

— Стига, Еди — каза тя. — Може да се каже, че Пайтън е задължителен в американските колежи. Поне сред определени студентски групи.

— Имаш предвид зубърите?

— Не съм била зубрачка — възмути се Нина. — Просто бях… съвестна ученичка.

— Е, аз със сигурност не съм бил зубрач, но въпреки това я гледах — каза Мичъл. — Всъщност „Монти Пайтън и Светият граал“ беше първият филм, който гледахме заедно с момичето, за което после се ожених.

— Благодаря ти, Джак. — Нина се изплези на Чейс, което отново го накара да подбели очи.

Мичъл я погледна изненадано, преди отново да насочи вниманието си към гледката, която се беше разгърнала пред тях.

— Мислите ли, че това е замъкът, който Руст е имал предвид?

— Според мен не е. Негов собственик е гръцкото правителство, но Бернд намекна, че онзи, за който говори, сега е частна собственост. Освен това този въобще не се намира близо до дома му.

— Права си.

Мичъл беше уредил нещата предварително; след като прекоси долината, джипът бе посрещнат до портите на замъка от представител на гръцкото министерство на културата — висок мъж с орлов нос, около петдесетгодишен, с доста мургава кожа, която напълно подхождаше на суровата, нагорещена от слънце белота на острова. Когато гостите му слязоха от джипа, той кимна на Мичъл и се обърна с далеч по-голям ентусиазъм към Нина.

— Доктор Уайлд! За мен е чест да се запозная с вас, голяма чест! — Той сграбчи ръката й и енергично я разтърси.

— Благодаря — отвърна тя, чудейки се дали ще успее да си измъкне ръката, преди той да я откъсне. — Радвам се да се запознаем и съм много щастлива, че се съгласихте да ни помогнете.